Вангел пристъпи, пъхна ръката си между бедрата. Аурела беше гореща и влажна.
— Ебе ли ти се, кучко мръсна! — причинявайки й остра болка, изпитвайки физическо удоволствие, попита той. — Отговаряй, курво! Или ще забия камата във врата ти!
— Да… — глухо промълви Аурела.
— Неее! Не така! Ще кажеш, ебе ми се, господарю, повелителю на курвенския ми живот… дето пукната пара не струва.
С разтреперан глас, гълтайки сълзите си, Аурела повтори думите му.
— Така! — Вангел се огледа. Погледът му падна върху сапа на метлата, измъкна ръката си и грубо напъха дървото във вагината й. — Готово! Искам да виеш от удоволствие… И не забравяй, камата е над главата ти!
Аурела не мърдаше, не дишаше, не се противеше, не стенеше. „Нима търси смъртта си!“ Вангел измъкна сапа, хвърли го, грабна я за раменете и я изправи. Лицето й беше бледо като диска на луната, устните й прехапани до кръв.
— Кой отрови сина ми? Говори! Искам истината… Иначе ще умираш сто пъти. Ще те накарам да мечтаеш за смъртта, курво дворцова!
— София… — промълви тя. — Сестра ти София, княгиня Лупус.
— С твоя помощ?
— Не.
— Лъжеш! — Вангел замахна и стовари юмрука си върху ухото й. Аурела рухна на скарата и обърна очи. „Нима я убих?“ Бръкна с таса в курната, гребна вода и я лисна в лицето й. На третия път Аурела се раздвижи, изстена и отвори очи. Погледът й блуждаеше, но когато го разпозна, събра сили да промълви:
— Убий ме, Вангели! Моля те!
— О, да! — извика той. — Ще те убия, но бавно, графиньо… След като платиш греховете си и към сестра си, и към племенника си… Ти посегна на собствената си кръв.
Вангел се пресегна, вплете пръсти в косата й и я повлече по пода. С ритници я принуди да се изправи, отвори вратата и я изведе гола в нощта. Аурела подтичваше след него покорно, а това го вбесяваше още повече. Ако беше дръзнала да му се опълчи, щеше да приключи с нея, да хвърли мършата й в езерото и да седне на софрата. И главата, и стомахът го боляха от глад.
Прекосиха двора и застанаха пред фамилното гробище. Застави я да падне на колене, заби лицето й във влажната пръст на гроба на сина си, изсъска:
— Моли се!
И се върна пред камината. Къщата беше изстинала и кой знае защо влажна. Вангел напали огън, затвори вратите и седна. Месото беше крехко, сочно, виното — искрящо и тръпчиво… Събуди се върху масата. Слънцето отдавна беше изгряло, пернатият свят огласяше Скендера с пролетните си песни, южнякът караше прозорците да звънят.
Вангел разтърка очи и се изправи. Нещо се беше случило тази нощ. Нещо страшно… Или отново беше сънувал кошмари. Отвори вратата и излезе пред езерния кей и изтрезня. Гола като нимфа, с коси развени като на лудата Нада от Килия, Аурела лежеше по очи върху гроба на сина му. Вангели взе пелерината си и бавно, със свито сърце, погнусен от спомените си, приближи бившата си годеница.
— Аурела! — тихо подвикна той. Не последва отговор. — Аурела, чуваш ли ме?
— Остави ме да умра, Вангели. Скоро ще предам богу дух… Моля те, нека умра спокойно.
Вангел я уви в пелерината, вдигна я на ръце, отнесе я в банята, изми я с отдавна изстиналата хвойнова вода, после я занесе в леглото си, зави я, пусна дебелите английски завеси и излезе. „Ще я убия — разсеяно мислеше той. — Като се събуди ще я застрелям в сърцето, но няма да я мъча повече. Та аз съм се превърнал в карпатски вълк, по дяволите!“
Влезе в дома, изтимари унгарските жребци на Сергиу, отвърза персиана, възседна Юрикан на голо и ги поведе на водопой. От случайни минувачи научи, че татари отново са ударили Буджак. Иначе нямаше как да бъдат обяснени пожарите в Килската къща на Шкодер и превърнатия във факла чифлик на Котленеца. На реката Вангел научи, че султан Мехмед IV Османоглу е разположил стана си в Шумен и че спешно е повикал младия княз Апафий, владетеля на Седмоград, а това не можеше да означава друго, освен че е вдигнал благоволението си от Йоан Лупус Молдовски, и още една значително по-важна новина. Самият Йоан и свитата му бяха прекосили Дунава при Калафат и пътуваха на североизток, към Яш.
Аурела спеше, ужасът и умората или бяха отминали, или забравени в отвъдното, нали всеки сън е малка смърт, лицето й беше отпуснато в сладко блаженство, дъхът й, равен и чист като мента, повдигаше едрите й гърди, кораловите им зърна светеха в полумрака като очи на невестулка.
Вангел се съблече трескаво, отхвърли завивката и легна върху нея. Без да отваря очи, Аурела обви ръце около врата му.
— Къде е Йоан, Аурела?
— На бани в София — беше отговорът. — Има болки в кръста. Уринира кръв.
— Опасно ли е?
— Не вярвам. Дядо Аурел цял живот се оплакваше от бодежи в кръста.