— Кой е с него? Питам с каква свита пътува?
— Двадесетина души… Всъщност ескортът се мени всеки ден. Султанът му беше дал еничарска рота за охрана.
Вангел се облече, изпи жадно стакан вино и излезе пред къщата. Конете препускаха на воля по ливадата, Сур ги пазеше да не навлизат в гората, в дебрите дори през лятото се спотайваха вълци. Скендера изглеждаше спокоен, ведър, слънчев.
— Вангели?
— Слушам…
— Какво ще правиш с мен?
— Не знам…
Аурела седна до него на пруста.
— Имам много вини към теб, княз, но нямам нищо общо със смъртта на сина ти… Заклевам се в божията майка.
— Мълчи! — сухо заповяда Вангел. — Кога ще се върне Йоан?
— Когато поусъхнат пътищата.
— Ти защо тръгна преди него?
— Мико получи известие, че баща му умира.
— Умря ли?
Аурела кимна.
— Избягах в деня на погребението. Йоан се е върнал.
Графиня Сергиу мълча дълго, преди да каже:
— Трябва да напуснеш Скендера. Мико се досеща къде съм, а Йоан няма да пропусне толкова удобен случай да разчисти сметките си с тебе!
— Йоан или София?
— И двамата.
Вангел се усмихна злобно.
— Йоан е в немилост. Султанът е повикал в стана си седмограрския княз Апафий.
— Йоан и Апафий са първи братовчеди. Дори физически си приличат…
— И въпреки това с Йоан е свършено. Винаги съм се чудил защо Високата порта търпи толкова отвъддунавски княжества. Дойде време Влашко, Трансилвания и Молдова да се обединят в единна провинция на Отомания. Мехмед избра седмоградския княз за главен васал.
— Султанът има други грижи, Вангели…
— Знам — Вангел я прекъсна грубо. — Свещената империя е колът в окото му… но докато стигне до Виена, аз имам да свърша някои неотложни дела. Иди се облечи, Аурела! Аз ще впрегна конете.
— Къде отиваме? — разтревожено попита графинята.
— Ти в Яш, аз — където ме зове дългът!
— Не, Вангели! — тревогата беше отстъпила място на фанатичната решителност. — Или ще дойда с теб, или ще последвам Елена… — Аурела млъкна. — Някой идва на кон.
По брега на езерото препускаше Нейолу Румънеца. Вангел се обърна и взря поглед на север. Дървените къщи догаряха в мощни огнени езици. Всъщност догаряше историята на Белия дявол и неговите капитани на територията на някога спокойния и гостоприемен Буджак.
Вангел и Нейолу свалиха кръстовете, закопаха ги под върбата, затрупаха гробовете с пръст и влажна шума, натовариха семейните ценности и цялата Авалова документация на ландото, разпръснаха жарава из стаите и излязоха да чакат опустошителния огън. „Един ден ще се върна — мислеше Вангел. — Ще изровя костите на рода си и ще преместя гробницата там, където Авалови ще се размножават на воля за слава на Белия дявол.“ Аурела плачеше без глас. Сур виеше тихо, конете се свираха един в друг, предчувстващи нещо фатално, някаква фата моргана, която нямаше да отмине и тях. Огънят лумна всеотдайно, яростно, а защо не весело… „Да, весело гори, по дяволите!“ — Вангел приближи Аурела. Озарено от огъня, мокрото й от сълзи лице изглеждаше и отчаяно, и красиво.
— Кабриолетът е готов, графиньо. Подарявам ти живота. Можеш да тръгнеш веднага.
Аурела поклати глава.
— Ще дойда с теб. Вангели. Бог повели чрез мен да се продължи семето на Авалови. Навремето наруших заповедта му от глупост, сега ще изкупя греха си в смирение.
— Децата, които ще раждаш, ще се казват Сергиу, Аурела! — злобно усмихнат, всъщност едва сдържащ отчаянието си, каза той. — Изкупвайки един грях, ти ще извършиш друг, по-страшен. Двубрачието е един от смъртните грехове, графиньо.
Аурела бръкна в маншона си и извади декрета на Яшската православна епископия. Новоназначеният владика Теодоний беше оформил развода й с граф Емилиян (Мико) Сергиу под претекста, че яшският благородник осквернява с разврат брачното ложе. „Разврат? — развеселен помисли той. — Добре, ще видим на какво те е научил бившият ми побратим!“
— Нейолу — извика князът. — Разпрегни кабриолета и го хвърли в огъня. Жребците прогони в гората. Пропадне ли покривът, тръгваме за Галац!
— Вангели?
— Кажи, Аурела — оглеждайки десния бряг на Дунава, броящ пристигащите табии от авангарда, отговори той.
Преспаха в дома на галацкия градоначалник вода Нику Райнеа. Нощта беше неспокойна, нервна, сънят — къс, осеян с кошмари, пробуждането — отчайващо и безпомощно. Отомания струпваше гигантска сила сред добруджанските блата, зурлите клатеха въздуха като пиян левантинец на палуба, пролетта възбуждаше жребците и любовният им зов заглушаваше марша на реката и късаше нощта на парчета, а защо не на парцали.