Вангел подпря дулото в челото му, с лявата ръка измъкна камата, заби я в корема и отскочи назад. Не дочака агонията, сигурен, че никога вече няма да чуе за Кучето на пророка.
Тръгна към града, без да бърза, но и без да се влачи. Вътрешна сила командваше поведението му, движеше го, насочваше го, предопределяше всяка негова крачка, пазеше го от вътрешни болки, но и от животинския страх, превръщаш мъжете в скимтящи кучета. Белия не мислеше за последствията, природата го беше лишила от аналитичен ум, но в замяна на това му беше дала всички качества на действения, а това го правеше да изглежда внушаващ опасност, придаваше му онази спокойна и плавна сила, която, комбинирана с решителност, можеше да направи и от детето демон.
Мароан го нямаше при Прокоп, но Вангел знаеше къде да го търси. Над пристанището имаше скален редут, а на върха бяха бившите казарми на Хасан Мавъра. Там спяха сарацинските пирати, из многобройните масивни постройки, украсени с арки и арабески, се помещаваха бардаците, далече от проклятията на мюезините, които виеха от минаретата и бяха в състояние да насъскат враждуващите племена към кървава саморазправа с порока. Ако през зимата, когато сарацините слизаха на брега, това беше невъзможно, то през останалите сезони „цветята на злото“ бяха пред истинска угроза от разкъсване.
Колкото, приближаваше калето, толкова се усилваше воят на зурните. Вангел стъпи на конския плац и се огледа. В този коптор не човек, цял кораб можеше да бъде укрит. Под висящ фенер Белята играеше комар с двама негри, пиеха вино от дървени чаши, смееха се с удари в бедрата и хазартът беше повече повод, отколкото същност на веселието. Дивата ярост и дивото веселие бяха единствените състояния, в които приличаха на хора. Беше ги виждал изпаднали в безпричинна и непреодолима тъга, която ги затъпяваше до такава степен, че и на парчета да ги накълцаш, нищо не би ги извадило от сладостта на скръбта.
Вангел обходи двата етажа на централната сграда, но не намери Мароан. Сарацините спяха, валяха се с жени, пееха, играеха комар, биеха се, пиеха.
— Земляк! — извика Сокон. — Мен ли търсиш?
Накичен с цялата си амуниция, лазът пушеше лула, провесил крака от прозореца на третия етаж, и плюеше шумно по стотиците котки, ровещи се в камарите смет, струпани от вятъра на симетрични могили.
— Скитам. Какво правиш там?
— Плюя.
— Емирът на Мобарак умрял?
— Майната му… На теб какво ти става?
— Бави ме.
Лазът не отговори. Лулата му беше загаснала и той блъскаше с чакмак по кремъка.
— Сам ли си горе? — извика Вангел, когато димът отново обви лицето му.
— Не чувам гласове… Сигурно са отзад, при зурнарите.
— Къде е това „при зурнарите“?
— При огъня. Палят го в леглата на мортирите.
Вангел се повъртя из двора, но при първото невнимание на лаза се измъкна навън. Луната беше изчезнала зад облаци, океанът ръмжеше, вятърът се усилваше, зараждаше се буря.
Огънят осветяваше лицата на сарацините, струпани в полукръг около тримата зурнари, свирещи лаещите си, протяжни мелодии в унес, близък до транса. В първия момент всички му се сториха еднакви, но когато очите свикнаха, различи Мароан. Стоеше прав в третия полукръг и притворил очи, тресеше раменете си в ритъма на музиката. Стараейки се да не попада в светлината на огъня, Вангел заобиколи кръга и застана зад сарацина. За миг музиката се разклати, замря, изглеждаше, че замлъква, но музикантите поеха въздух и воят продължи.
Подгъбнал от пот, Белия дявол се пресегна с две ръце, едната запуши устата на Мароан, другата преряза гърлото му от ухо до ухо. Тялото омекна, започна да се свлича, чалмата се килна и Вангел се принуди да я хване със зъби. Никой не му обърна внимание, никой не почувствува смъртта.
Чалмата още беше в зъбите му. Вангел нави косата си, натъпка я под коприната, нахлупи я ниско, до вежди, и с ръце на гърба се върна в калето. Сокон го нямаше на прозореца. Беше му омръзнало да плюе по котките. Вангел натопи кожените ръкави в курната, изми лепкавата кръв на сарацина, изтри тосканката в коприната на чалмата, зари плата под купчина смет и тръгна по наклона към кръчмата на Прокоп.
Колкото наближаваше бившия харем, толкова по-бавна ставаше крачката му. Почувства смазваща умора, болки в стомаха, гадене. Вангел Белия дявол се страхуваше, но още не знаеше как се нарича това чувство. Отново плувна в пот, усети сърцето си в гърлото, в слепоочията; коленете му започнаха да се подгъват, кръстът престана да го държи.