— Утре заминавам за Яш — каза Вангел. — Ще се бавя една седмица. Влаха ще извози оръжието при Котленеца и ще чака тук. Лазаре, ти идваш с мен? Тръгваме в зори… Уродите ще издържат ли?
— Яки са като биволи! — отговори шуреят му.
— Влах, настани моряците в Килия! Ще ми трябват в началото на август! Върви!
Влаха скочи.
— Отивам княже… Търсиха те воеводите Кобадин и Неводари… и княз Абруд. Молят те да ги навестиш, щом се върнеш.
— Добре, Влах. Благодаря…
Момчето хукна да изпълнява заповедите.
— Отдавна не сме се виждали, Лазаре!
— Отдавна, дон.
Белия чу обръщението, но не реагира.
— Сърдиш ли ми се?
Дълго и напрегнато Лазар Шкодер се взира в езерната повърхност.
— Грешката е моя. Трябваше да ти кажа… още тогава.
— И нямаше да ме нападне онзи сляп час… Никога!
— Знам, дон. Аз съм с една ръка… Жените не обичат сакатите, а това момиче… — Лазар въздъхна тъжно. — Ще мине, дон, ще забравя!
— Ти си мъж, Лазар Шкодер! Пират! Ние с тебе знаем къде загуби ръката си. Не искам да чувам думата сакат! Ти си богат, смел мъж и всяка жена ще бъде поласкана, ако й обърнеш внимание!
Лазар продължи да отбягва погледа му.
— Мана не обича Котленеца, дон!
— Тя ли ти каза?
— Видях го в очите й! Цъфнала от бременността, хубава… Стефан влезе за вино, тя седи през масата, сълзите текат от очите й, а се усмихва… Горчиво, дон! Няма да стъпя там, не ме пращай! И направи казармата в моята къща!
— Тук ли оставаш?
— В Яш. Докато дойде време да тръгна за Татарбунари. По-близо до децата. Самотата ме убива!
Вангел знаеше, че не може да остане нито миг повече насаме с шурея си.
— Ще видим, Лазаре, ще мислим… Оседлай Ром. Ще навестя съседите. Утре сутрин трогваме!
Белия препусна към Кобадин, но когато се отдалечи от Скендера, сви на юг и на кушия се понесе към чифлика на Котленеца. Когато скочи пред оградата, беше светло. Двама ратаи прибираха овцете в кошарите, кучето лаеше до скъсване, но Сур го държеше на разстояние. В открити навеси пръхтяха стотина коня…
— Добре дошъл, господарю! — Мана седеше под една върба и пъстрата й рокля се сливаше с шарената сянка на дървото.
— Добре заварила. — Белия прескочи стола и седна срещу нея. — Къде е Стефан?
— По селата. Купува коне. Не се е връщал цял месец.
Бременността беше напреднала, лицето й беше в кафяви петна, устните напукани, но очите все така дяволити и предизвикателни.
— Как си, Мана? Наближава ли освобождението?
— Наближава… — кимна момичето. — До седмица ще родя, господарю.
— Как живеете? — Вангел почувства необясним смут. — Красиво е тук.
— Живеем. Стефан работи… Като не работи, скита по селата, коне да търси.
— Разбирате ли се? Той е добро момче, патило. Знае да цени и добрината, и смирението.
— Не се познаваме, княже.
Вангел не повярва на ушите си.
— Не се познавате! Добре ли те разбрах, Мана?
Момичето кимна.
— Казах му всичко. Отдели ме в друга стая, не говори, мълчи и работи като роб!
— Детето? — Вангел посочи корема й.
Мана хапа устни, въртя очи, после сълзите й рукнаха.
— Твой плод нося, господарю!
Белия почувства цялата комичност на положението си.
— Сигурна ли си, момиче?
Мана продължи да кима през сълзи.
— Стефан знае ли?
— Не, господарю… Казах му, че е на един войник от Килия!
— Пазиш ли ме?
Бившата слугиня наведе глава и дълго стоя неподвижна.
— Искаш ли да те дам на Лазар, Мана?
— Няма да ме вземе… такава?
— Не сега, наесен! Ще говоря със Стефан. В началото на зимата, ако е рекъл господ, ще бъдеш при Лазар. Искаш ли?
— Боже, господарю, не знам как ще изкарам до зимата! — Очите й отново плувнаха в сълзи, ръцете й потърсиха неговата за целувка и поклонение.
Белия стана.
— Изпрати ме до коня! — Мана подпря ръце на корема и тръгна след него. — Лазар е мой шурей! Ако го направиш за смях, с тези две ръце ще те удуша, момиче! Запомни го! Станеш ли Шкодер, забрави мъжете!
Вангел скочи на гърба на Ром и потегли галоп. Ако се беше обърнал, щеше да види припадналата Мана, просната с цял ръст пред дворната порта.
В Яш го чакаше писмо от Шон Мърдок и покана да се яви в Британската легация. София отсъстваше. Бриджит му каза, че е на гости у во̀да Залеу и ще се върне след вечеря. В първия момент реши да пита за адреса, но чу щастливите крясъци на момчетата и се отказа. Лазар ги беше качил на уродите и яхнал Ром, ги предвождаше като гигант — армия джуджета. Кончетата бяха оседлани, стремената съобразени с дължината на краката им. Бриджит извика, уродите се подплашиха и побягнаха в галоп, но момчетата се задържаха на седлата, прекосиха площада и изчезнаха от очите му.