„Извън пожизнените ти привилегии, ако някой ден решиш да посетиш Британия, Адмиралтейството е натоварено да подготви официалното ти представяне в двореца «Сейнт Джеймс» в присъствието на всички личности със значение, намиращи се в момента на островите.
Това е, Ранг, скъпи приятелю. Смарти Смайли замина за Лондон, Кърк Хоукинс получи губернаторството на Джамайка и титлата «сър», между другото и аз също, а това ни прави членове на Консилиума на лордовете. Ако имаш път към Гибралтар, ще се радвам да ми гостуваш!“
София онемя.
— Ти имаш английски орден? — Вангел кимна. — Къде е?
— Виси на мускетите в каретата.
Жена му скочи и дръпна звънеца. Когато се появи слугинята, с нервен фалцет й заповяда да донесе кръста.
— Ти си воювал за Британия?
— Правил съм услуги на флота й.
— Срещу Турция?
— Срещу Испания.
— Испания? Познават ли те там?
Вангел се усмихна.
— Йезуитите ме проклинат от амвона! Не само мен, поколенията ми до девето коляно!
— Защо? — плахо продължи да пита София.
— Помогнах на Англия при Гибралтар.
— Къде е това?
— Входа за Атлантика…
София не разбра къде, но за нея беше без значение. По-важно беше официалното признание на най-великата сила в света. В яшките салони аристокрацията подражаваше на французите, но изпитваха страхопочитание към Британия като към нещо непостижимо, висше, поставено над всякакви уговорки, заедно с това опасно и безмилостно. В обожанието към англичаните имаше нещо от респекта на котката към лъва и именно затова София беше толкова поразена.
— Кралицата знае ли кой си?
— Кръстът е награда от нея.
— А аристократите… Тия, дето владеят морето, далечните страни?
— Простодушието й беше толкова всесилно, че Белия беше склонен да й прости прекомерното вживяване в „салона“.
— Заедно с тях атакувах протока — продължи да й обяснява той, сигурен, че нищо не разбира.
— И ако отидем в Англия, ще ни посрещнат като видни гости? Ще ни представят на кралицата?
— Така уверява Шон.
— Кой е той?
— Губернатор… Пашата на Сеута.
— Знам какво е губернатор! — София се намръщи. — Кога ще заминем за Англия, Вангели?
— Не знам, някой ден…
— А защо не тази есен?
Белия поклати глава.
— До пролетта съм зает.
— Каква работа имаш?
— Моя, София!
— И аз, жена ти, не мога да я знам?
— Не.
София напълни очите със сълзи.
— Груб си!
— За да не бъда, никога не питай! Понякога… ето, сама разбираш — Белия хвърли писмото на масата и стана. — Изпрати слугата в легацията! Трябва да се срещна с посола.
— Ще отидем заедно, нали?
Вангел не очакваше такава претенция.
— Каква работа имаш в легацията?
— Аз съм твоя жена, Вангели! — кресна тя. — Когато си тук, ще ме водиш навсякъде!
Белия излезе на верандата. Долу под него Бриджит занимаваше децата. Три светли глави се бяха навели над книга с картинки, а звънкият глас на французойката изливаше сладък елей в албанските уши на момчетата. „Ще ги пратя в английски колежи! Къде ще станат годни мъже? Там, където мъжките добродетели се ценят по-високо от салона! Трябва да говоря с Джон Дърмънд?“
Сър Кърнилиъс Кабот, посолът на Британия в Яш, връчи на Белия дявол официален меморандум на привилегиите, гласувани от Консилиума на лордовете. Церемонията се извърши в присъствието на първенците на княжеството. Тук беше градоначалникът на Яш, маршалът на гвардията, министърът на полицията, собственици на банки, притежатели на едри чокояти и жените им. Когато официалната част свърши, сър Кърнилиъс даде знак на прислугата да поднесе шампанско, взе Белия под ръка и го отведе на просторната тераса над градината.
— Как живеете в тази страна, княже?
— Нормално, милорд, започнах да свиквам.
— Вие имате нужда от поле за действие, господине. Молдова ще ви задуши със зловонието на безличността!
— Моята дейност е възможна само от територията на Молдова, милорд! Аз воювам с Отоманската империя.
— Знам, княже! — Сър Кърнилиъс извади писмо от джоба на сюртука си. — Лорд Дърмънд ще ви гостува в края на лятото.
Белия кимна.
— В писмото си негово превъзходителство описва подробно войната ви с Империята. Мога ли да ви окажа съдействие, княже? Имате ли нужда от помощ?