— Не. — Вангел изпи жадно първата чаша. — Утре заминавам за Скендера, Лазаре. Ще дойдеш ли с мен?
— Не, дон.
— Имаш ли някакви поръчки?
— Остави ми Ром. Ще науча синовете ти да яздят.
Вангел кимна разсеяно, търсейки думи за гувернантката.
— Колко сте годишна, Бриджит?
— Двадесет и една, княже.
— Защо дойдохте в Молдова?
— Тук търсят гувернантки… Родителите ми имат малки доходи и много деца.
— Успяхте ли да спестите нещо, Бриджит?
— Пестя, откакто съм при вас, княже. Отделям всичко, което получавам.
— Ще се върнете ли във Франция?
— Нямам шансове там…
— С преподаване ли смятате да се занимавате?
— Докато събера достатъчно средства, да, княже.
— За какво пестите… Ако не е тайна?
Момичето се изчерви.
— Един ден ще отворя моден салон, ваше превъзходителство. Парижката мода залива света… Ако никой не ме изпревари.
— Ще шиете рокли?
— Ще моделирам. За шев ще наема жени.
Вангел наля вино на Лазар и на себе си.
— Вярвате ли, че ще бъде доходно?
— Надявам се, княже. Ще работя денонощно!
Белия се усмихна. Тягостното настроение от приема беше започнало да се разсейва.
— И на кого ще оставите синовете ми, госпожице? Без вас те са загубени!
Очите й светнаха благодарно.
— Няма да ги изоставя, княже! Поне докато има какво да научат от мен.
Белия извади кесията, която беше приготвил.
— Това са сто луидора, Бриджит. Ваши. Моята оценка за вчерашния ви анализ!
— Княже, моля ви…
— Мълчете, Бриджит! — Белия обичаше да произнася името й и не изпускаше случай да го направи, макар да не го съзнаваше. — След една седмица ще попитам: „Бриджит, какво да правя с Филип?“ — и ще очаквам същата прецизност!
В очите й избухнаха сълзи, но Вангел предпочиташе да не ги види.
— Наздраве, Лазаре!
— Наздраве, дон!
— Ще подаря Диомед на княз Батори! — продължи на лингва франка той.
— Дон! — Лазар се задави. — Не… Моля те!
— На господар — господарски подарък! И на мен ми е криво!
— Тогава заплоди арабките. — Лазар не криеше отчаянието си. — Поне породата да запазим.
— Влаха се занимава с тях, Лазаре. Докато съм в Скендера, искам да поръчаш златни стремена, сбруя и шпори!
Лазар кимна замислено.
— Трябва да спечеля княза! Само Диомед е в състояние да го превземе!
Влаха беше заплодил кобилите. Изглеждаше отслабнал, но горд от себе си и пълен с желание да действа. Белия го изпрати да доведе Сокон от Татарбунари и препусна към Котленеца…
Стефан варосваше къщата си. Беше мрачен, зъл…
— Искам да видя конете! — каза Белия.
В откритите обори пръхтяха сто осемдесет и два коня. Всичките животни, които беше успял да изкупи от Бесарабия.
— Това е, господарю! — с болка на виновен изрече той. — Армията купува с предимство. Това е всичко, което успях да намеря.
— Добре, Стефане… — Белия не скри разочарованието си. — Викни хора да иззидат закрити обори и ела в Скендера… Утре на обяд да си при мене!
Белия тръгна през ливадите, но чувството му за недоизказаност го мъчи цяла левга, докато се сети, че не е виждал Мана. Обърна кобилата и препусна обратно. Стефан отново беше на стълбата.
— Забрави ли нещо, господарю?
— Роди ли Мана, Стефане?
Стефан не очакваше такъв въпрос, изпусна четката, опита се да я хване, подхлъзна се и заедно със стълбата падна в краката на кобилата. Кучетата лавнаха, животното се вдигна на задни крака и Белия успя да я овладее при самата ограда. Чула шума, Мана излезе от къщата. Коремът й беше празен. Погрозняла, изпосталяла… Състарила се беше, кучката му с кучка!
— Къде е детето, Мана? — попита той.
— Вътре — глухо отговори тя. — Родих син, господарю!
„Още един син“ — помисли Белия.
— Стефане, ще я взема с мене! Знам, че не живеете… Мана ми каза!
— Вземи я, господарю, за бога! Не я искам, блудница нещастна! Господ да й е на помощ!
— Млъкни, Стефане! Исус е казал: „Който се чувствува безгрешен, пръв да хвърли камъка!“
Котленеца се вдигна от земята и започна да засипва с пръст разсипаната вар. Вангел очакваше да добави нещо, но Стефан мълчеше упорито и избягваше да гледа и него, и момичето.
— Приготви си нещата, Мана! Утре Стефан ще ги докара в Скендера. Тръгваш с мен! Ти и синът ти!
На лицето й цъфна щастлива усмивка, тялото й трепна възбудено и полетя да изпълни заповедта му.
— Благодаря, господарю! — промълви Стефан.
Седнала зад него на кобилата, Мана мълча през целия път. В Скендера пое задълженията си с вещината на стара слугиня и Белия я остави сама.
За чистокръвните му коне се грижеха като за благородни девици, хранеха ги със смес от просо и ечемик, даваха им специална трева, която не надува, и масажираха мускулите с гладка кръгла тояга. Косъмът им лъщеше, копитата бяха обрязани и лъснати със свинска мас.