— Права сте, ваше височество! Това е диадемата на императрица Теодора — каза Белия, напълно убеден, че ако това е истина, то е най-случайно съвпадение. — Монасите от манастира „Памакаристос“ разпродаваха съкровищата на василевсите, за да наберат средства за борба с династията на Османовци… И диадемата, и жребеца купих на търг!
— Благодаря, княже… и на вас, княгиня Авалова! — Унгарката постави диадемата на височайшата си глава и придворните я поздравиха с ръкопляскане. Поредния поклон Вангел извърши машинално, затова формално и недостатъчно почтително.
Ром беше добър, бърз и издръжлив кон, но далече от класата на Диомед и Белия се отказа да препуска редом с Батори. Унгарските коне на свитата с нищо не превъзхождаха руския жребец, така че придворните яздеха групово, ориентирайки се по лая на княжеските гончета. Маршалът, който изнемогваше на висока, червена кобила, го представи последователно на някои висши офицери и аристократи, но Белия запомни само Карей и Залеу. Това бяха самоуверени мъже, добри ездачи, които предпочитаха дискретността на деловата атмосфера пред празната парадност на унгарската династия. Вангел получи покана и от двамата, а те — обещанието му да ги посети на следващия ден.
Поднесоха обяда в ловната резиденция, на тридесетина левги от Яш, в ниски, гористи планини, сред езера, заобиколени от гигантски мури. Въздухът миришеше на здравец, беше красиво, но Белия предпочиташе и пейзажа, и къщата си в Скендера. Сигизмунд беше убил два глигана, свитата — сръндаци, сърни, зайци… Вангел не беше стрелял нито веднъж, макар че имаше и възможност, и доверие в ръката си.
Сигизмунд го покани на своята маса, сложи го от лявата си страна и даде знак да сервират. Изгладнелите дворяни се нахвърлиха на дивеча, циганите опънаха лъковете на цигулките и пиршеството започна.
— Как мислите, княже? — Попита Батори. — Има ли по-бърз кон от Диомед?
Вангел обмисли отговора.
— Ваше височество, аз съм живял къде ли не… Бил съм всред сарацините на Берберия, познавам някои от най-могъщите велможи на Отомания, все народи, които обожават коня и знаят да ценят породата му… но жребец като Диомед никога и никъде не съм виждал!
— Това не е кон, това е птица, княже! Аз го въздържах. Ако му бях позволил да покаже истинския си бяг, свитата щеше да ни изгуби! Изумително животно! Едва днес си дадох сметка за истинската му стойност! — Сигизмунд се замисли. — Възможно ли е да създаде потомство?
С кожата си Белия разбра, че откровеният отговор е съдбоносен. Батори се беше влюбил в жребеца и щеше да бъде по женски ревнив с всичко, свързано или произхождащо от него.
— В Истанбул купих четири чистокръвни кобили араби, ваше височество. Диомед ги заплоди, но ще трябва да изчакаме до жребенето. Резултатът не може да се предвиди.
— Колкото и да са чисти… все пак кръв се смесва… — Батори го погледна остро. Като че ли едва сега проумя отговора. — Как ще постъпите с поколенията на Диомед, княже?
— Зависи от резултата, ваше височество! Ако е задоволителен, ще чакам вашите заповеди!
Сигизмунд хареса отговора. Острото му, зло лице се разпусна.
— Дръжте ме в течение, княже! С нетърпение чакам да видя потомството му!
Обядът беше свършил, князът се беше оттеглил за почивка, свитата се беше разпръснала по стаите. Излегнат удобно в плюшено кресло, свалил ботушите си, Вангел чакаше да дадат знак за връщане и рееше по обраслите с иглолистни гори планински масиви. Почука се. Беше майордомът. Батори го канеше в покоите си.
— Влезте, княже! — В салона присъстваше млад духовник с поддържана брада и умен поглед. — Седнете, чувствайте се удобно. — Сигизмунд все още беше в ловен костюм. — Вино?
Озадачен от присъствието на монаха, Белия се задоволи да кимне. Батори лично му наля чашата, поднесе му я и се обърна към духовника:
— Да ви представя главата на нашата църква негово светейшество кардинал Валерий! Негово светейшество е мой брат и най-довереният ми съветник!
„Защо никой не ми спомена за кардинала?“ — трескаво мислеше Белия.
— Как е истинското ви име, княже? — попита плътен, школуван баритон.
— Това, което знаете, ваше светейшество! — неволно остро отговори Белия.
— Извинете. — Очите на духовника за миг не изразиха смут, напротив, бяха все така натрапчиво опипващи. — Вие сте православен… както наричате тази ерес! Нали, княз Авалов?
— Да, ваше светейшество. — Вангел отпи от виното.
— Нямам сведения, че сте ревностен посетител във вашия храм.
— Бог е навсякъде! — хладно отговори Белия.
— Вярно е, бог е навсякъде! — Кардиналът стана и с гъвкави крачки тръгна из салона. — Защо се заселихте в Молдова, княже?