Дарма прозря състоянието му.
— Ела — кротко каза тя. — Имаш нужда от сън. Урода ти прати кон и денкове… Внесоха ги, утре ще ги разгледаме заедно.
Вангел се остави в ръцете й. Дарма смъкна ботушите, сукнения брич, кожената риза. Положи го на възглавницата, подреди оръжията до главата му.
— Спи — прошепна в пълния мрак. — Започва буря.
Тя измъкна робата през глава, уви ръце около кръста му, положи глава на гърдите и няколко минути по-късно Вангел чу равното й дишане. Лежеше по гръб, заслушан в рева на океана, ужасен от страшната леност на органите си. Мъжът в него или не беше пробуден, или беше роден мъртъв.
2
В петък, ислямската неделя, Вангел Белия дявол влезе в Одрин. Пазачите на северната врата спяха. Размина се с пътуващ катун и тропотът на копита се сля в общ шум в тежката обедна омара. Когато се отдели от крепостната врата, хвърли чалмата, разпусна косите си и отново яхна коня.
„Сега къде?“ Прашните, смърдящи улици го изведоха на чаршията. Все по-често срещаше селяни, мъкнещи стока за продан. Размина се с патрулен разезд, но не му обърнаха внимание. Русите коси не бяха чак толкова рядкост, както по бреговете на Леванта, но мнозинството продължаваше да е турско. „Трябва да вапцам косата!“
Белия се чувствуваше уморен, зажаднял за уседнал живот.
— Ей ти! — извика той. — Как се казва този град?
— Едрине — отвърна сополив селянин. — Християните го наричат Одрин.
— На колко пробега е от Истанбул?
— С твоя кон три. — Селянинът отговаряше неохотно, с вродено подозрение. — Ако държиш изгрева все на лява ръка.
— А хан? — Белия обра поводите. — Хан за нощуване има ли?
— Какъв искаш? С жени, за паши и бейове, за джамбази и ябанджии?
— За джамбази.
Селянинът му показа кой сокак да държи и побърза да се махне. Вангел предизвикваше страх. „Час по-скоро трябва да боядисам косата!“ Пътят го поведе към по-богата част на града. Оградите бяха боядисани в зелено, чардаците — резбосани, къщите — прясно варосани, улиците — метени на полято, боклукът — прибран в дървени ковчези, които циганите прибираха в каруци и изхвърляха в Марица… Така се казваше реката, която го бе принудила да изгуби цял ден в търсене на брод.
„Ханът!“ Вангел слезе от коня и хвърли поводите в ръцете на коняря. В пояса му дрънчаха тридесет и осем златни лири, достатъчно, за да се държи като бей. Попадна в хана на Андон, чиста, уютна къща с етаж за гости и широка соба с чардак, която служеше за кафене, за игра на табла и за търговия. Вечер под светлината на лоените свещи гражданите разговаряха за история и политика с цялата наивност на уседнали, откъснати от света хора. Вангел се изми в коритото на дворната чешма, изпра дрехите си. „Ако изсъхнат, няма да се вдяна в тях!“, облече ги мокри и седя на слънце, докато взе да дими като еретик на клада. Когато реши, че е подсъхнал, качи се в единствената стая с едно легло, таванска и нетърпимо гореща, легна по корем и мигновено заспа.
Събуди го неясна тревога. Долу, на улицата, ехтяха гласове, някой пееше, жени пригласяха, след малко се чу и провлаченият глас на мюезина. Беше време за вечерна молитва, а това значеше, че в хана не е останал нито един от читаците. Вангел разкърши снага, натъпка крака в ботушите и залитайки като пиян, се спусна по паянтовата стълба.
Андон дремеше на чардака, с кехлибарена броеница в ръце. Зад печката се суетяха жена му и дебелите му момичета. Андон имаше и двама синове, които се появяваха само при нужда. Според мълвата на обяд Вангел чу какви ли не приказки, момчетата преследвали извън града всеки търговец, който им изглеждал богат и беззащитен.
— Андоне — провикна се Вангел, — приготви храна за три дни път и дай нещо тук… Дай и ока вино!
— Идвам, ефенди. — Андон беше затлъстял мазник с мръсни очи и угоднически глас. От пръв поглед Вангел изпита желание да му разбие мутрата, а сега, кой знае защо, идваше му да го разкъса. Мразеше да му се навират в очите, да го потупват по гърба, да му надничат в паницата, когато залците едва се провират през гърлото.
Андон донесе кисело мляко, сирене.
— Сега ще опекат питка — каза той, повдигайки пешовете си с намерение да седне срещу него.
— Аз не съм кон! — Вангел едва потискаше отвращението си. — Дай месо!
— Няма месо, ефенди! Свинете са слаби, а овнешкото отива за войските на султана, господ здраве да му дава. В избата има малко сланина, но в тези горещини?
— Дай сланина! — заповяда Белия. — Веднага! И за път! След един час конят да е изтемарен и оседлан! Път ме чака…