Посрещна го тъпо, мъртво мълчание.
— Влах! — ревна Вангел. — След три дни да минат на галоп през Скендера! — Скочи бесен, сърцето му биеше лудо, давеше го срам и гняв. — Хайде, Аурел! Тръгваме!
Лазар излезе да посрещне каретата, Сур скочи вътре и положи главата си в нозете на Белия.
— Как са имотите, шурей? — разсеяно попита Белия.
— Наред, дон. Кобилите са трудни… Още! Всеки момент ще се жребят. Прегледах стапела, кея… наред са. Гората пращи от дивеч, езерото от щука… Това е. Добре дошъл, дон!
— Аурел, това е Лазар Шкодер, дясната ми ръка!
Князът се поклони. Слугите поеха каретата, а тримата мъже влязоха в къщата.
— Къде е Мана? — попита Вангел.
— В моя дом, господарю! Венчаха ни в Килия, по християнски. Сега Мана ще върти моята къща и ще ражда моите деца!
Вангел положи усилия да сдържи нервния си смях.
— А ти защо си тук?
— Чаках те, дон! Исках да го чуеш от мен. Сега си отивам… Завинаги!
Белия кимна.
— Върви, Лазаре. Ако съм ти причинил мъка, било е неволно.
— Знам, дон… Служих ти честно.
— Така е, Лазаре, благодаря!
— Дай ми една от кобилите, дон.
— Вземи… По избор!
— Сбогом! — тихо, но твърдо каза албанецът.
— Сбогом, Лазаре.
— Случило ли се е нещо? — попита Аурел. Разговорът се водеше на лингва франка и князът не беше разбрал нито дума.
— Не, Аурел! Ще празнуваме! — Вангел гневно удари камбаната. — Вино! — кресна той на онемелия слуга. — Впрегнете каретата и доведете унгарките от Измаил… Колкото има, толкова доведете!
Към Скендера се движеше конен отряд. Предвождаше го Влаха. Вангел излезе да приеме парада. Сториха му се малко. Преброи ги, бяха двадесет и един конници и едва се крепяха на гърбовете на животните.
— Къде са другите, Влах?
— Избягаха, господарю! — беше отговорът.
Вангел мълча дълго, чувствайки с гърба си съжалението на Аурел.
— Добре, Влах! Сутрин езда, следобед ще ги учиш да стрелят… В гората западно от Килия… Върви, Влах, имаш хиляда лири за верността и старанието!
На десетия ден бяха останали девет души, но… най-добрите.
Навръх Илинден „Белия дявол“ акостира в Скендера и княз Авалов, придружен от жена си, излезе на брега да посрещне Дърмъндови. Морето беше бурно, от три дни духаше мелтем — лош буреносен и продължителен вятър, незначителен в океана, но постоянен и вълнотворен в затворените морета.
Вангел беше изпратил човек да повика семейството му и София вече цяла седмица от сутрин до вечер му демонстрираше омразата си към Скендера. Прозяваше се, гледаше в една точка, нито един път не излезе от къщата, въпреки че Бриджит и момчетата я канеха на разходки в езерото или на кон из „от бога сътворената местност“. Децата беснееха от сутрин до тъмно, гласовете им ехтяха щастливи и волни, а Бриджит хълцаше от възторг и искрено се удивляваше, че някой може да мрази този рай. Влаха остави четата в ръцете на Стефан и замина по зърнените дела. Върна се с добри новини. Житото беше започнало да се стича в складовете. Беше време да започне транспорта по Дунава. Белия го остави да преспи и го върна в Килия. Шхуните трябваше да започнат рейдовете.
Лейди Дърмънд изглеждаше зле. Морската болест я беше изтощила до крайност, но Джон сияеше, морето му понасяше и настроението му беше отлично. Щом съобщиха, че на хоризонта се виждат платната на корвета, София се преобрази. От скуката й не остана помен, преоблече се, накичи брошки и браслети, заповяда да изкъпят и вчешат момчетата, да изметат двора, да измият плочника около къщата.
Лейди Даяна едва гледаше от умора и неспане, но въпреки това седна на масата. Вангел покани Бриджит и Сокон Мехия, така че на трапезата се събраха шест души. За децата беше сервирано отделно.
— Никога не бих се сетил да построя такава къща, Ранг! — каза Дърмънд. — Ти ли измисли проекта?
— На юг има подобни.
— Мястото не може да се сравни с нищо, княже — обади се отмалелият глас на лейди Даяна. — Поздравявам ви за избора!
— Благодаря, милейди! Радостта ми би била пълна, ако и жена ми го харесваше!
София не очакваше такъв удар и се впусна в обяснения.
— Не е вярно, милейди, Вангел се шегува… Момчетата трябва да живеят в столицата, да общуват с децата на нашите приятели…
Белия се усмихваше лукаво и получи убийствени погледи. „Не очаквах такава подлост“! — говореха очите й.
— София се чувства затворник в Скендера — продължи да я дразни той.
Слугите донесоха сърната и думите потънаха в миризмата на печеното.
— Всеки ден ли ще ни храниш така, Ранг? — попита с пълна уста лордът.