— Не без наша помощ, Джон!
— Да — кимна Дърмънд, — дано не сме извършили фатална грешка!
— Времето ще покаже!
— Да, времето… Чувствувам се уморен, Ранг. И аз бих се оттеглил, ако не възразиш.
— Моля, Джон… Ще се видим за вечеря.
Когато остана сам, Вангел свирна на Сур и тръгна към гората. Искаше да бъде сам, да не вижда никого, да събере мислите си, да провери истинската дълбочина на чувствата си. „Как се получи така, бели дяволе? И кога? Довечера ти не забелязваше това момиче!“ Не! И това не беше вярно. Вангел обичаше да говори с нея, да чува гласа й, да произнася името й, да й отказва правото на благодарност… И тя го предаде в първия удобен момент! Какво предателство е това? На какво можеше да разчита Бриджит? Освен на помощ и приятелство… Разбира се, на нищо! Тогава за предателство, е смешно да се мисли! Но защо се хвърли на врата на първия, който й направи предложение… и то несръчно! Какво видя в пирата Сокон Мехия? Лазът беше едър, силен, строен мъж, черните му очи светеха като на котка. Целият му вид говореше за опасно, страшно минало, а и настояще… Жените обичаха екзотиката, а лазът приличаше на тигър, излизащ от джунгла…
„Бриджит го превъзхожда във всяко отношение. Какво ще си говорят?… Какво ще говорят ли? Достатъчно беше да й разказва живота си, за да държи вниманието й напрегнато с години! А Сокон можеше да разказва повече, включително и неговото появяване на борда на «Емир»… Или за обрязването в Мобарак? — Белия потръпна гнусливо. — И Бриджит ще слуша, слуша, слуша…“
Свечеряваше се, когато се върна в Скендера. София сричаше над някаква френска книга, децата изчезнаха в облак прах на гърба на уродите по пътя за Килия. Дърмъндови още спяха, Сокон и Бриджит ги нямаше. Лазът беше впрегнал ландото и отпътувал за Арциз.
По пътя се зададе ездач и Белия разпозна Неводари. От срещата си с Карей и Залеу все се канеше да посети чокоя и все нещо отвличаше вниманието му.
— Обмислихте ли предложението ни, княже? — попита Неводари от гърба на коня.
— Да, воеводо. А вие процентното равенство?
— Приемаме го, господине.
— Похвално! — Умът му беше ангажиран с нови грижи и беше далеч от мисълта да се церемони с воеводата. — Тогава догодина можем да опитаме късмета си.
— Догодина? Защо не тази?
— Защото реколтата е изкупена.
Неводари приличаше на човек, глътнал жаба.
— Откъде имате тези сведения, княз Авалов?
— От Карей и Залеу.
Имената бяха достатъчно тежки, за да бъдат подминати с лека ръка.
— А те… — Неводари не довърши въпроса. Фактът, че яшките зърнени тузове протягаха ръка на изток, обричаше на провал всеки опит за вмесване в техния периметър. Чокоят се поклони, смушка коня и препусна към имението си.
— Защо не го покани? — попита София.
— Бързаше.
— Но аз не го познавам… Това беше во̀да Неводари, нали?
— Да…
Вангел се съблече и легна. Не му се спеше, но имаше страшна нужда да бъде сам.
— Ожених се, дон! — щастливо усмихнат каза лазът. — Бриджит заминава за Яш. Ще купува къща. Дай каретата. Като се върна, тя ще има своя.
— Да я вземе… Бриджит ми трябва, лаз!
— Знам, дон. Няма да изостави момчетата. Знам и какво си направил за нея! До гроба ще ти бъда признателен!
— Избери си подарък за сватбата, Соконе.
— Шхуна, дон?
— Имаш я, но от април до октомври си на мое разположение.
— Шест месеца?
— Да! Шест. Докато не разкрият зърнената авантюра! Във Виена предай корвета на Влаха и избери кораб… Къде ще го държиш на пристан?
— Нагоре по Прут, дон… Напролет ще заведа Бриджит във Франция! Ще я накарам да се чувства кралица! Не ляхме кръв залудо, дон! И деца ще имам… много!
— Добре, лаз… Вдигай котвата!
Сокон тръгна към пристана, а Белия яхна Ром и излезе да чака Джон. Когато заобикаляше къщата, пердето на един от прозорците се размърда. Беше Бриджит. Светлината на вътрешния прозорец очертаваше силуета й, макар тя да мислеше, че пердето я крие. Стоеше права, с отпуснати ръце, с коса, разпиляна по раменете… и гола. Тръгвайки на път, Сокон Мехия беше упражнил съпружеските си права.
В разгара на вечерята Аурел долетя на кон от Яш. Илдъзът беше разпознал в лицето на княз Авалов врага на Империята, известен под прякора „Белия дявол“, но Сигизмунд Батори беше отклонил молбата на Индериман паша за екстрадирането му. Чрез своите агенти в Империята братът на Аурел, маршалът, беше научил, че Диванът и лично Мехмед Соколлу паша беше изпратил нарочен човек за изпълнение на смъртната му присъда. Знаеше се, че е офицер от еничарските табии и че вече е на територията на княжеството.