— Какво ще правиш, Вангел?
Белия се усмихна кисело.
— Ще чакам. Щом е еничар, ще го позная от сто левги.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не, Аурел. Предупреденият е въоръжен… Ела да те представя на Дърмъндови!
Задаваше се опасност, но само действието и агресията можеха да мобилизират за живот Белия дявол, да го измъкнат от дълбоката апатия.
13
Зърненият удар покри всичките разходи на семейството от преселването му в Молдова, но предизвика буря в Яш и Белия се принуди да укрие корабите. Сокон отведе своята шхуна по Прут, приток на Дунава, Влаха запечата складовете в Килия, издърпа шхуната в камъшите на делтата и с корвета отплува за Истанбул. Дърмънд се връщаше на поста си. Следите изглеждаха заличени. Белия изпрати писмо на „Братя Бернщайн“, с което се отказваше от един процент от молдовската лихва. За евреите това беше нова печалба. Предателството можеше да дойде от едно-единствено място — Аарон Аса. Белия написа писмо и до младия евреин. Предлагаше му пълномощия по бъдещите сделки с жито, процент от печалбата и редовна заплата през мъртвия сезон. Аарон Аса отговори, че приема с благодарност. Следваха ласкателства и клетви за вярност.
Белия яхна Ром, свирна на Сур и тръгна към Килия. С първите зимни дъждове щеше да поведе малката си чета към България. Беше останал съвсем сам. София и децата заминаха за Лондон с преференции от Джон и Даяна и с официално потвърждение, че на островите е стъпило семейството на княз Авалов, кавалер на „Железният кръст на свети Джеймс!“
Наемният убиец се бавеше. Нямаше го вече трети месец и Вангел беше започнал да не вярва в съществуването му. Изпращането на екзекутор не беше в отомански стил. Бабаитлъкът се ценеше високо, но вероломството — не! Това беше византийски или йезуитски похват, но малко вероятен за воините на исляма.
Лазар беше издигнал висок зид около къщата си, наел прислуга и започнал отглеждане на коне, въпреки че никой не беше го виждал извън имението… Нито него, нито жена му, нито сина й. Бриджит устройваше новия си дом в Яш, подготвяше модния салон и беше толкова заета със себе си, че едва ли се сещаше, че някъде на юг, в Скендера, вегетира бившият й господар Белия дявол.
— Защо, Бриджит! — попита той. Сокон беше заминал да търси удобен кей, а французойката изпращаше княгиня Авалова на дългия й път до Лондон. Когато ландото изчезна от погледа им, Бриджит вдигна очи и го погледна със смесица от вина и любопитство.
— Неприятно ли ви е, княже? — И двамата знаеха за какво говорят.
— Да!
— Мислех, че Сокон е ваш приятел?
— Това не ми пречи да попитам: Защо взехте това лекомислено решение?
Бриджит сведе очи.
— Ще ми предложите ли кафе, княже?
Бриджит отиде в кухнята, Белия запали лула, разхлаби връзките на ризата и седна в салона. През стъклената веранда видя как конярят доведе оседлания Ром. Слугите се чувстваха по-добре в негово отсъствие, а новият иконом изглеждаше толкова печен крадец, че Вангел се питаше дали да го изхвърли, преди да е потеглил за Скендера. Това значеше да наеме друг, а нямаше нито желание, нито нерви да се занимава с прислугата. Бриджит се върна с подноса.
— Ще пътувате ли, княже? — Белия кимна. — Не можете ли да го отложите?
— Защо?
— Започнахте да избягвате името ми, княже.
Белия се усмихна кисело.
— Не знам как да ви наричам… Може би госпожа Мехия?
— Бриджит! За вас не се е променило нищо… Не ми отговорихте на въпроса.
— И вие, Бриджит! Защо?
— Защото имам нужда от защита и защото не мога да се омъжа за вас!
— Да… — Това беше отговорът и Белия го знаеше предварително. — Вярно е… Знаеш ли, момиче… навремето, когато видях София, аз я поисках с тялото си… Беше красива, гъвкава, хищна…
— Княгиня София е красива и сега!
— Кой? Да… разбира се. В известен смисъл по-красива оттогава!
Вангел млъкна, отвлечен от мисли. Видя покривите-тераси на Киркира, босите крака на албанката, лактите, подпрени на кръста, чу езика й…
— Слушам ви, княже! — Бриджит разся будните му сънища.
— Това беше отдавна, на един остров в Ионийско море…
— Киркира, знам, дон! — Момичето натърти тази дума. — Знам всичко за вас.
— Така ли прекарваш нощите си, Бриджит?
— Сокон говори по мое настояване, княже!
— Аз не съм княз, Бриджит.
— Знам, дон… Ти си най-великият мъж… — Гласът й звучеше дрезгаво, през сълзи.
Белия я погледна.
— Обичам те, Бриджит!
— И аз… Сокон знае!
— Какво ще правим, момичето ми?
— Не знам! — Сълзите рукнаха. — Не знам наистина…