Мълчаха. Вангел пушеше, отпиваше от кафето, но го вършеше машинално и като че ли с физическо усилие.
— Сокон и аз минахме през огън и кръв, Бриджит… Морабак, Агадир, кръв, бягства, пиратски набези… После Нова Франция, Молукските острови, Минданао, Янина, Сидра, Гибралтар… Лазът е повече от мой брат, Бриджит, той е мой приятел.
Сълзите течаха по лицето й, но очите й светеха и, кой знае защо, Вангел виждаше щастие в тях.
— Обичам те, Вангел — шепнеше французойката. — Сами сме… Целуни ме за бога!
Белия разбра смисъла на разпятието. Съзнанието е чисто, мисълта тече, но тялото е неспособно да се движи. Заковано е тялото…
— Трябва да пия, Бриджит! Моля те, донеси ми вино!
Момичето скочи и изтича в кухнята. Беше красиво, ефирно, леко…
— Отпратих слугата, дон! — Бриджит наля чашата и остави кана вино пред него. — Отпратих слугите… Сега сме сами… в къщата, в Яш, в целия свят…
— Не, Бриджит! Седни да пием.
— Какво ще правим, Вангели? — Така го наричаше София и обръщението остро подразни слуха му. Ром цвилеше нетърпеливо, Сур дращеше с нокти по вратата.
— Не знам, Бриджит… Трябва да замина!
— Ще те убият, скъпи! — Бриджит се бореше със сълзите си. — Сокон ми каза… Отиваш да воюваш със султана! Да бягаме, Вангели, София и децата са осигурени, богати са… Ще те забравят, скъпи! Да идем някъде, където не те познават. Където не са чували нито за емира на Мобарак, нито за дон де мар, за Белия дявол, за княз Авалов.
— Защо отиде при Сокон, Бриджит?
— За да имаме равна вина, скъпи! Така и двамата ще престъпим съпружеската клетва.
— Но аз ще престъпя още един закон, момиче!
— Щом го извърши с шурея си, ще го направиш и със своя капитан!
„Дали и София знае — вяло помисли Белия. — По цял свят слугите са едни и същи!“
— Онова беше друго…
— Това е любов, дон! — отчаяно каза момичето. — Любов, скъпи! В името на любовта си хората извършват и по-страшни престъпления!
Белия тъжно поклати глава.
— Обичам те, Бриджит! — Французойката сервира закуска в хола. Беше рано сутринта. Белия нахрани Ром и вълкодава и се върна вкъщи. Бриджит спеше в креслото.
— Спи ми се, скъпи! Има ли смисъл да ходя на тази среща! — Уговорката беше с някакви търговци на платове.
— Заминавам за България… — Вангел с усилие преглътна залъка. — Трябва, Бриджит!
— Не, Вангели, не трябва! Когато му дойде времето, твоят народ ще се освободи и без тебе! Ще умреш в България, скъпи! Султанът те търси по целия свят! Да идем някъде, далече…
Белия стана.
— Сега не… Ако се върна, ще говоря със Сокон!
— Той ще те убие… Ще опита поне… Колкото и да благоговее пред името ти!
— Ще ме разбере, Бриджит! И той, и София, и децата… Почакай да се върна, тогава ще знам какво да правя!
Останал сам, Белия изпадна в паника. И въздухът около това момиче му беше нужен. Въртя се из къщата, пи кафе, но съклетът го преследваше навсякъде. Бриджит щеше да дойде следобед, а дотогава имаше много часове.
„Аз, княз Авалов“ — започна завещанието си той, — „намирайки се в добро здраве и в пълно съзнание, смятам за необходимо да оставя писмената си воля в случай на нещастие или внезапна смърт, която може да сполети всеки простосмъртен по божия свят. Аз, княз Авалов, по произход българин, завещавам състоянието си на жена си София и на синовете си Константин и Филип, като от общата сума сметка — трябва да се приспадне един милион рубли в злато, които подарявам на българина Иван Калудов за вярна служба и с искрена благодарност. Състоянието ми е в банка «Братя Бернщайн» във Виена, с кредити в клоновете на Яш и Килия. Имението Скендера завещавам на първородния си син Константин, кораба корвет «Белия дявол» — също. На първородния си син завещавам също националното си съзнание на българин, горестта си от отчаяната съдба и поруганата чест на моя народ, мъката на роба и гордост от славната му история. Завещавам на Константин Авалов свещената мисия да се бори за свободата на своя народ, да подкрепи материално, морално и с оръжие в ръка борбите му, ако такива започнат, ако не — вменявам му дълг да ги предизвика, каквото и да му струва това, включително живота. За свободата на родната земя никаква цена не е прекомерна. Бог да те благослови, Константин Авалов! Баща ти беше горд с тебе. Живей така, че безсмъртният му дух да не се черви от срам!“
„Софийо жено, Пандоро албанска, лош съпруг бях, отсъствах, с години те карах да чакаш. Намирам утеха в съзнанието, че обикна живота, който ти създадох, и намери мястото си сред хората, с които общуваш. Повери имотите на Иван Калудов (Влаха) и се мъчи да направиш достойни мъже от синовете си. Ако имаш нужда от съвет, помощ и утеха, търси или моите приятели англичаните, или княз Аурел Абруд. Ако можеш, подкрепяй брат си Лазар и пази Филип от подлост, от коварство и от срамна страст по момчета. Един ден ще разбереш защо ти обръщам внимание върху тези пороци. Поддържай връзка с банка «Братя Бернщайн» — продължавай да финансираш «зърненото дело» на Влаха, докато той каже «стига»! Десет процента от печалбата трябва да бъдат негови и един за евреина Аарон Аса, който е на служба и заплата при мен. Сбогом, София! Аз те обичах.“