Карей седна колебливо, но нито гневът, нито подозренията му бяха се разминали.
— От нарушаването на монопола ние понесохме големи загуби, княже! Ще се наложи някой да поеме разноските.
— И решихте, че това трябва да бъда аз? Само защото предполагате, че съм по-богат… примерно от Кобадин?
— Княз Авалов, вие сте наели складове някъде из Украйна, изкупили сте зърното и подбивайки цените, спечелихте виенския пазар. Ще докажа това пред съда на княжеството!
„Щом не знае, че складовете са в Килия, не знае нищо!“ — помисли Белия.
— Тогава ще се срещнем пред съда, воеводо.
— Има само един изход за вас, княз Авалов!
— Изход? От какво?
— Чака ви конфискация, разорение и затвор, господине! Нима не го съзнавате?
Вангел се усмихна.
— Не.
— Не сме деца, княже! Само вие имате кораби. Само вие имате средства да изкупите реколтата! Това е ясно за всеки!
— Кога е станало това, господине?
— От средата на август до средата на октомври…
— Ако ви интересуваше истината, щяхте да знаете, че точно в този период имах гости от Истанбул.
— Лорд Дърмънд! Знам, княже… Лично вие за миг не сте напускали княжеството. Това вършеха вашите капитани!
Вангел опита да възпроизведе и ирония, и досада.
— Според вашите сведения кои са моите капитани?
— На първо място вашият шурей, едноръкият.
— Момент!… — Вангел го спря властно. — Лазар Шкодер — едноръкият — наистина е мой шурей, но точно в посочените месеци встъпи в брак и построи ограда на къщата си!
— Значи, не приемате изхода, който ви предлагаме?
Белия стана.
— Любопитно, какво считате за мой изход?
— Да изкупите нашата реколта по старите цени и да подпишете декларация, че никога повече няма да се бъркате в работата на монопола!
— Не декларация, клетва мога да дам, но вашето зърно не ми трябва нито на старата, нито на нова цена! Довиждане, господине! Предайте моите уважения на госпожа Карей!
Воеводата стоеше объркан в средата на салона.
— Съдът ще бъде разорителен, княже! Може да се наложи да поканим свидетели от Отоманската империя.
Това беше добре пресметната заплаха.
— За да докажат какво, воеводо?
— Че сте пират, че не сте никакъв княз, че сте държавен престъпник, известен под прякора Белия дявол, че на съвестта ви тежат окървавени глави!
Карей се задъхваше, но настроението на Белия ставаше все по-ведро.
— Няма смисъл от свидетели, господине! Вашият княз знае всичко това… с изключение на някои маловажни подробности.
— Признавате, че сте Белия дявол от Янина?
— Никога не съм го крил! Негово височество го чу от собствената ми уста! Моят живот, господине, е нескончаема война с падишаха! Естествено е през такъв живот да текат потоци кръв! А що се касае до моя произход, той засяга само мен и не е от компетентността на никакъв съд! — Вангел отвори вратата. — Ще се срещнем в съда, Карей, вашето зърно не ми трябва!
Когато остана сам, Белия се върна на масата. Ставаше все по-зле и все по-малко тайни оставаха тайни. По неясни, неведоми пътища и най-мрачните дебри на личността му излизаха наяве. Клупът се затваряше около грешния му врат. Най-разумно би било да послуша Бриджит и да потънат вдън земя…
— Вангели? — Бриджит седеше на стъпалата боса, по риза, с отпуснати ръце и лице, смазано от умора. — Сокон и ти… Вие ударихте монопола, нали?
Белия кимна.
— Могат ли да го докажат?
— Не.
— А ако Сокон проговори?
Вангел се усмихна.
— Не познаваш мъжа си, момиче!
— Обидата ще го направи предател!
— Лазът е пират, Бриджит!
— Да бягаме, Вангели…
Белия дълго не отговори.
— Чувала ли си за Жан Марс… Твоят велик сънародник?
— Сокон ми разказа всичко, скъпи!
— Това не е могъл да ти каже. Марс обичаше да повтаря „Мъжът е хомо луденс“! Играещ човек. „Играещ с всичко, включително и с живота! Само тогава може да оцени, че е жив!“
— Ти ще се явиш на този съд?
— Ако ме призоват.
— Какво ще спечелиш от това?
— Ще спечели „хомо луденс“, Бриджит, а това значи, че Белия дявол все още е жив…
— Не разбирам, Вангели.
— Няма нужда да разбираш, Бриджит… Достатъчно е да чувстваш…
Прекараха още един ден в разговори, в плач и истерии, в обяснения и клетви, но масата през цялото време остана между тях. Бриджит грохна от умора и отиде да спи, а Белия си наля вино и се върна в салона… Събуди го Абруд.
— Вангел! — викаше той. — Събуди се, княже! Знам, че си тук!