Андон хукна да изпълни заповедта на нервния странник, но вътрешно се смееше ехидно.
„Три коня ще оседлая, господине мой! Другото е в божиите ръце, да даде сполука всевишният!“
Андоновица хвърли вряла питка на масата и клатейки се като патка, се върна пред печката.
— Вино! — викна Белия. — Бързо!
Отхапа парче сланина, натъпка домат в устата, отчупи от питката, смачка го на топка и го глътна. Червата му куркаха от глад, можеше да се задоволи и с това, което беше на масата, но след няколко часа отново щеше да бъде гладен, а стомахът разтеглен, два пъти по-ненаситно лаком и два пъти по-чувствителен за глада. „Ако човек беше тревопасен, господ нямаше да му даде кучешките зъби!“
— Долей каната!
Андон се върна с вино, но и с тревожните очи на човек с грижи.
— Какво има?
— Късно става, ефенди? По мръкнало затварят портите. По шест часа турско време.
— Е?
— Не можеш да излезеш от града, ако не те преведе наш човек.
Вангел разбра всичко.
— Това са синовете ти, нали?
Андон зяпна, но за негова чест бързо се справи с изненадата.
— Да, ефенди. Ако не можеш да чакаш до съмване, синовете ще те изведат от калето.
Вангел се усмихна кисело.
— Защо не ме нападнат още тук? Или сам да развържа кесията?
— Какво говориш, ефенди? За какво нападение бълнуваш! Ние сме християни, люди божи! Бъркаш ни с черкезите, да им опустее името!
— Не дрънкай, скот! — Вангел не изпитваше гняв, но гласът на ханджията го дразнеше като гвоздей по ламарина. — Кажи на твоите дембели, че Вангел Аваля от десет години не изпуска оръжието… Нито ден! Повтори!
— Но аз?
— Повтори, скот!
— Да кажа на момчетата, че оръжието ти е отръки, ефенди! За казване ще им кажа, но не срами гостоприемството на ханджията, човече божи! Зло от мен видя ли?
Вангел не отговори, дояде сланината, допи виното и стана.
— Готов ли е жребецът, чорбаджи? Да го доведат отпред, и сметката за гостоприемството! Бързо!
Вангел препусна по неравния калдъръм, сви зад първия ъгъл и се укри в сенките на оградите. Не минаха пет минути, и двама конници префучаха с щръкнали задници и фесове между ушите на конете. Вангел изчака да заглъхне чаткането на копитата и се върна в хана.
— Сполай, чорбаджи! — Андон ровеше в чувалите с кросно и пресипваше зърно в делви. Избата беше от северната страна на хана и единствената светлина идваше от дебела, восъчна свещ. — Излъга ме ти, Андоне! Обеща да говориш на дембелите си. Сега какво ще си рекат момчетата, а? Като те намерят с червата в скута?
— Милост, ефенди! — Андон падна на колене. — Полакомих се… Да си откупя живота за десет жълтици?
— Сто!
— Нямам толкова, бей ефенди… — Андон не довърши фразата. В ръката на Белия лъсна камата.
— Както речеш… Сто, бей?
— Бързо! — изсъска Вангел. — Върнат ли се, ще трябва да затрия целия ти род!
Господи, какъв град беше Истанбул? Какво море от хора и на какво място строен?
Вангел беше спрял жребеца на хълма над Пера. В нозете му бяха дворците на султановите велможи, потънали в зеленина и разкош. Под тях — три морета и два пролива, кораби в спокойни, миролюбиви води, рибарски лодки като гларуси… А крайбрежната улица! Та долу пълзяха сто, двеста, триста хиляди души?
„Самият дявол, сатаната, няма да ме открие в този казан!“ — мислеше Вангел. — „Тук ще дочакам старините!“
— Ти ли сееш трупове? — попита Сокон. Зададе се от кръчмата на Прокоп с чаша ром в ръце, както винаги въоръжен до зъби, но с весели очи. Лазът изгледа облечената с пищността на Клеопатра Дарма и мина на гръцки. — Все някой ще ти разпори корема, момче!
— Внимавам — неопределено отговори Вангел. — Уродът е пратил да ме викат в Мобарак. Изглежда, наистина се готви да ме прави наследник?
— Това те пази… все още! — Сокон седна на малахита. — Не си губиш времето, сине майчин! Коя е тая?
— Дарма — Вангел не искаше да води интимни разговори, още повече че нямаше с какво да се похвали. — Мавританка. Какво ще ме посъветваш, да приема ли емирата?
— Нямаш избор! Или ще вземеш наследството, или Али ще ти вземе главата? Ще те затрие по карагьозчийски, с най-мъчителната смърт, която древните са измислили.
— А ако приема? — Вангел не се страхуваше от Урода, но осиновяването щеше да го върже в Агадир или, още по-лошо, някъде из пустинята, а той се готвеше да предложи сабята си на онзи мъж, Марс бег, да плува на „Джема“ и да търси съдбата и късмета си сред белите мъже.
— Ако приемеш… е, тогава, господарю, кланям ти се до земята! — Сокон стана сериозен. — Ако приемеш и си спомниш, че сме земляци, Сокон лаза ще бъде най-верният ти капитан! — И пиратът изказа на глас тайните му помисли. — „Залагай на белия човек!“