Стамбулското пристанище беше по-скоро рибна борса и просяшко сборище, отколкото „военна врата“ на велика сила. Мауни, рибарски лодки, някоя и друга пленена шхуна, това беше почти всичко, което се клатеше в заливите. На запад в Галиполи се строеше първата истинска корабна работилница на Империята и скоро турците щяха да разполагат с флот, достатъчно могъщ за Средиземноморието и Леванта, ако интересите на християнските корони продължаваха да се средоточават в далечна Азия. Вангел беше стигал архипелага на Молукските острови, но само дързостта на Марс не беше достатъчна срещу Португалия и пътуването завърши безславно. Въртели се бяха в кръг из Малайско море, докато бурите не ги изхвърлиха на островите, кръстени Филипини в чест на крал Филип, владетеля на Източния свят.
Сега вървеше покрай тихата вода на Бяло море и мислеше как би постъпил на мястото на султана. С властта и златото на Османовци щеше да наеме корабостроители от Ротердам и Портсмут, да повика Пат О’Нийл, Смол Джон, Смарти Смайли Бруукс и някои от по-малко известните момчета, които все по-трудно се добираха до каперски свидетелства и вегетираха из крайбрежните кръчми на Лондон и Сен Мало, щеше да им повери флота с полумесеца и за три години да издави всички испанци от Пасифика до Бискайския залив. Вместо могъща имперска акция султанът пристъпваше на пръсти, топеше глезените си в морето, имаше мисленето и куража на васал и ежедневно губеше последните възможности да възвеличи империята си с нови земи, да влее в артериите нова кръв, да вдъхне на воините си доверие в собственото си величие. Султанът нямаше представа от гигантската битка в океаните, империята му тънеше в страх и невежество и един ден щеше да рухне под ударите на левантинските си поданици. Звездата на полумесеца щеше да загасне, но не в неговия живот.
— Вангел бей? — Развял пешовете на дълго, черно палто, евреинът бързаше срещу него.
— Мислех, че са те заклали, Шамир ага? — Вангел се усмихна. — Готвех се да търся леша ти из гяурските сокаци!
— Пепел ти на езика, ага! — Евреинът плю в пазвата си. — Гръм да те удари от чисто небе! На евреин така не се говори… дори на шега! — Перес се огледа, плю отново и снижи глас. — Дължиш ми пет лири за лоши новини и петнадесет за добри. С кои да започна?
— С които искаш! — Вангел се пресегна и го стисна за рамото. — Купувам всичко за една лира!
— Няма да стане търговията, бей ефенди! Само пет лири трябва да раздам тук-там… Знаеш, истината става все по-скъпа стока, гръм да я удари!
Вангел заби пръстите си и Шамир Перес, „шпаньола“, както го наричаха, приклекна с болезнена гримаса.
— Аман, бей, ще ми откъснеш ръката!
— Говори, чифут! Бързо! Ако ти е скъпа кожата!
— Десет лири?
— Две! Последно… или никой повече няма да чуе за тебе!
Новините наистина бяха добри и лоши. Вангел Аваля от Битоля, рус до бяло, синеок, в указа пишеше „могъщ“, се търсеше по цялата Империя за грабежи, убийства и морска война срещу султанските фелуци. Диванът не беше потвърдил оценката за главата му, обявена от Аян Янински, иначе вместо Перес на срещата щяха да дойдат въоръжени до зъби еничари. Добрите новини бяха незначителни. Шамир беше намерил мауна за продан, която някакъв анадолец щеше да докара от азиатския бряг.
— Вангел ага? — обади се Шамир. Белия се отдалечаваше по кея, макар по лицето му да беше прочел, че разговорът не е свършил. — Един човек иска да се срещне с тебе — Шамир се надигна на пръсти. — Знам как да спечелиш петдесет лири.
— Какъв човек, турчин?
— Не! Ще научиш, като му дойде времето. Казаха ми, че лордът те пускал близо до двора си? Два часа сте пили кафе сами, в главната одая?
— Говори, ага, не ме подпитвай! Кой иска да говори с мен? Какво иска срещу петдесет лири?
Шамир опита да клинчи, но железните пръсти на Белия отново се забиха в рамото му.
— Говори се… — започна Перес. Не, шепне се, че султанът се готви да отвори александрийското пристанище за корабите на Елизабет Английска!
— Испанец ли иска разговора?
— Да, ага!
— Името?
— Забранено ми е…
Вангел стовари юмрука си върху черното кепе на евреина и го подхвана да не рухне в краката му.
— Не си играй, чифут! Животът ти пукнат грош не струва. Името?
— Дон Родриго Кортасар, дукът на Пинар…
— Посланикът при Портата? — Шамир кимна замаян. Погледът му все още блуждаеше… — Добре ме чуй, чифут бей! И аз имам новини за теб. Керванът с гайтаните от Балкана си купил за двеста и петдесет лири, а си поискал от великия везир хиляда двеста и петдесет. Анадолският катран струва пет лири балата, а не петдесет, както вече трета година го продаваш в Долма Бахче, и накрая поръчката от Нидерлания за ветрила нито е холандска, нито струва двадесет и две хиляди лири. Струва десет хиляди и е тъкана в Генуа за пазарни тенти! — Вангел пусна евреина и се приготви да тръгва. — Не ме интересува как печелиш, ага! Казвам ти това, за да те предпазя от предателство!