На третата година сарацините превзеха „Дендемгеми“ и издавиха екипажа. Живи оставиха един слаб като връв грък готвач и него. „Пират деца не дави!“ Готвачът продължи да плува на „Джема“. Капитанът беше французин от Сен Мало, наричаха го Жан Марс бег и не близваше мазните пилафи на мюсюлманите. Години по-късно Вангел щеше да го срещне отново и да се отплати за живота си, но тогава…
Екзекуцията беше на привършване, когато французинът излезе на палубата. Вангел седеше на края на редицата с вързани ръце и топуз на шията. Беше толкова уморен, че беше започнал да гледа на бъдещия си край с облекчение. Марс отряза връзките и Вангел рухна в ръцете му. Събуди се на другия ден с чувството, че екзекуцията е само отложена.
— Откъде си? — попита на гръцки французинът. Вангел отговори. — Защо крадеш кораби?
— Случайно. Търсех храна и легло.
— Ако те оставя жив, какво ще правиш?
— Ще търся храна и легло — спокойно отговори Вангел.
— Остани при мен.
— Не искам да плувам с негри.
— Не всички сарацини са негри.
— Не всички.
— Добре. — Марс се усмихваше, но Вангел прие това като присмех. — Ще те смъкна на някой от островите. Твоя работа е да се добереш до континента!
— Моя — кимна Вангел.
Французинът му обърна гръб, но когато го пускаха да преджапа плитчините на югозапад от Кандия, Марс отново излезе на палубата.
— Грък ли си?
— Лерантинец.
— Рус?
— Майка ми беше руса.
— Имаш ли родители?
— Не.
— Колко си годишен?
— Повече от петнадесет.
— Шестнадесет си — каза Марс. — Отсега нататък брой годините!
Пиратът даде знак, но когато един либийски негър го грабна да го хвърли зад борда, попита:
— Имаш ли фамилия?
— Не.
Марс се замисли.
— От днес се казваш Аваля! — „Аваля“ на гръцки значеше безстрашен. — Ако решиш да се храниш от сабята, потърси ме! — извика французинът, преди да заповяда да опънат ветрилата.
До деветнадесетгодишната си възраст Вангел прекара на остров Крит. Започна да слугува у един млекар, грък от континента. Турците го взеха за селянин от вътрешността и му издадоха тескере на името Вангел Аваля. Белия се снабди и с възраст, и с фамилно име. Да бъде проклет този ден, дето даде възможност на властите да затягат примката около врата му…
Кир Спиро имаше козари и овчари, имаше и наемници за квасене на млякото, а Вангел го разнасяше в гюмове с магарешката си количка. Крит беше венециански, но Османия вече имаше своите пристанища в Кандия и властта на Републиката ставаше все по-формална. Вангел нищо не разбираше от политика и все още не се интересуваше от истинската власт. Айран пиеха и сеньор-рицарите с кадифените шапки, и аскерите от крепостния гарнизон, и светите отци чернокапци от православните манастири, накацали по непристъпните чукари на белокаменната островна столица.
Вангел по цял ден бродеше с магарето, но едното му око беше все в морето. Чакаше да минат година-две, да спечели някоя пара и да се прехвърли на континента. Работеше безропотно, вечер се свиваше в единия ъгъл на хамбара, между гюмовете, под наниз с чесън, и спеше мъртвешки, без сънища и без надежда, без вяра в бога, без идеи за бъдещето. Всичко, което знаеше за утрешния ден, се заключваше в две магически думи: „Ще видим!“ — кога, какво, за това Белия дявол не мислеше. Турците го наричаха „Алтън гяур“ (златния гяур), подхвърляха му мръсни намеци, но те нито го засягаха, нито ги разбираше. Живееше кротко, ядеше малко, но животът в него беше крайно агресивен. Беше юноша, а надхвърли шестте стъпки и стърчеше с една глава над населението на острова, а и над болшинството от турския аскер. Мълчеше. Според кир Спирос това беше упорито, тягостно и тъпо мълчание. „Сега няма какво да кажа!“ — мислеше Вангел и мълчеше. Говореше турски с куртоазния табиетлък на битолския валия, гръцки като грък, критски — гръцки като критянин, а в Кандия научи и един нов език, смесица от всички средиземноморски, който някои наричаха левантински, други — лингва франка, или свободен език, но Вангел знаеше истинското му наименование. Този език говореха пиратите от всички флоти, затова трябваше да се нарича пиратски.