— Защо не го направихте? — попита Шон, без да изчака въпроса на шефа си.
— Защото кръвта ме теглеше, сър! — и отговорът беше за Шон. За първи път Вангел употребяваше тази титла. — Империята на Османовци ще рухне един ден. Тогава моите потомци ще възстановят достойнствата на страната си!
— Ще възродите Византия? — обади се лорд Дърмънд. — Вие сте мечтател, Ранг.
— На тези земи живеят древни племена, милорд. Елини, траки, илири, македонци… От тези ширини започва корабостроенето, земеделието, търговията… Византия обедини общите усилия за хиляда години и загина по реда си. Османия няма да издържи толкова, а когато дойде време да рухне, балканските народи трябва да бъдат готови да създадат своя, християнска държава.
— Дори ако наречете държавата с друго име, всъщност тя трябва да наследи Византия — каза Дърмънд. — Древните народи трябва да се издигнат до величието на съвременния свят, а това може да стане само за сметка на Отоманска Турция, Ранг. Вие се готвите да завладеете земите на настоящите си господари?
— Да, милорд! — Вангел беше пълен с гордост, но в гласа му се чуваше горест и това не убягна на англичанина. — Възкресението няма да дойде в моя живот, може би и в живота на децата ми, но един ден… нашите деца… — Вангел млъкна. Не знаеше нищо за шотландците, но Дърмънд нямаше деца. „Не слагам ли пипер в рана?“ Шон и Кърк бяха забравили кеглите. Залогът се валяше в прахта, с върха на ботушите си Дърмънд подритваше топката.
— Какво ви доведе тук, Ранг? — попита посолът. — Имате ли да ми казвате нещо?
„Умен мъж — помисли Белия. — И жесток! Край на приятелския тон… Дърмънд не прощава дори неволна нетактичност!“
— Предложиха ми петдесет лири за едно сведение, милорд. Помислих, че заедно можем да обсъдим цената?
Лордът го погледна учудено.
— С мен? — От благоразположението му не беше останал и помен. Гласът му беше пълен с жлъч, с така удобната аристократична презрителност. — Кой ви поиска сведението?
— Дукът на Пинар и Овиедо — кротко отговори Белия, изострил всичките си сетива.
Ток мина по телата на британците. Видя ги да се споглеждат настръхнали, готови за бой, за леене на кръв. „Британо-испанската омраза започва да прилича на лудост!“
— От какви сведения се нуждае дон Родриго? — попита Дърмънд с овладяния си, цветен баритон. — И от кого ги иска, Ранг? От вас, от мен?
— Интересува го английската средиземноморска флота в Александрия.
Шон изпсува, но тази ругатня ползваше и Марс, така че Вангел нямаше нужда от превод. Дърмънд мълчеше.
— Елате, господа! — Лордът тръгна към легацията. — Ще ви предложа нещо по-силно от вино!
Пиеха уиски, макар Вангел да предпочиташе и испански ром, и френски коняк, дори шнапса на холандците.
— Александрия? Дон Родриго ли спомена това име, Ранг?
— Не съм казал такова нещо, милорд. Евреинът, чрез който бях представен на вашия дом, опитва да ме купи за испанска служба.
— Петдесет лири не е малко злато! — подхвърли Кърк. — Защо се отказвате, Ранг?
— Не се отказвам. — Вангел се усмихна приветливо, но вътрешно беше стегнат като юмрук. — Дойдох да обсъдим цената. Заедно.
— Как мислите? — прекъсна го Дърмънд. — Британия предприема ли действия в Средиземно море?
— Истината ли искате да чуете, милорд?
— Разбира се!
— Тогава — да!
Посолът наведе глава и дълго не откъсна поглед от полира на бюрото.
— Как си представяте такава акция? Не по-зле от мен знаете, че във вътрешните морета няма нито един английски бриг и не би могло да има, докато Испания държи пролива под обстрела на артилерията си!
— Така ли да отговоря на дон Родриго, сър?
— Имате ли да му кажете нещо друго? — попита Шон.
— Ако трябва честно да спечеля петдесетте лири — да!
— Да чуем, Ранг! — Сега баритонът на лорда трудно криеше заплахата.
Вангел се огледа, прекръсти се мислено и направи крачката. Рядко беше бивал по-близо до смъртта и почти никога не беше се чувствал толкова умишлено паднал в капана. Британците можеха да му повярват, дай боже, и тогава шансовете му да изнесе съкровищата си от Империята нарастваха значително, но можеха да го вземат за провокатор, тогава след един пясък време щеше да бъде труп. Трудно би се справил, с който и да е от тях, бяха масивна порода — силни, упорити, фанатични. Срещу двама и в най-добрите си години нямаше шанс, а те бяха трима.
— Аз съм моряк, господа. Плувам много години, за да повярвам, че Британия ще се примири с испанска победа, па била тя и в такова незначително море като Средното.