— Не съм забравил, емир бег… Чудя се каква молба мога да ти отправя! Не искам да прося прекомерно, господарю!
— Говори! — Сега в гласа му се прокрадваше любопитство и тембърът звучеше по женски напрегнато.
— Мога да се крия, господарю, но не ми е в характера. Да се ударим, щом клетва са дали? Така мисля аз!
— Ще те нападнат дванадесет мавъра! А те знаят да си служат с ятагана!
— Мобараците са лъвове и спят нощем — каза Вангел, стараейки се да имитира алегоричната му реч. — Аз нападам и нощем! Не знам какво животно живее в мен, емир бег, но аз се чувствувам не по-зле на тъмно. Хората на Мароан ще постъпят с мен като с Мобарак и ще дойдат нощем. Тогава аз и мъжете, които ще ми позволиш да избера сред сарацините, ще ги посрещнем с очи на котки.
— И къде ще стане това, Вангел дон? В моя дворец?
— В харема на Хасан Мавъра, господарю. Ще разгласим, че си вдигнал ръце от мен, ще се облека в пиратски дрехи и ще се върна в Агадир. Маврите няма да ме карат да ги чакам дълго!
— Знаеш ли на какъв риск се подлагаш, Вангел дон?
— Няма да се крия като фенек, господарю! Ако не ми позволиш да се сблъскам с Мароановите хора, няма да бъда достоен за твоето благоволение!
— Двадесет крусадос за Нюка! — каза фалцетът на емира, после настъпи тишина. Вангел взе чепка грозде и с истинска наслада накваси гърлото си. Урода мислеше. Под бялата чалма се подаваше сбръчканото му, напрегнато чело, малките, свински очи бяха притворени. — Как виждаш подробностите, Вангел дон?
— Ще ме нападнат между третия и петия ден през нощта, емир. Половината ще се съберат при Прокоп, другите ще нахлуят през колонната врата на харема. За знак ще им послужи гласът на моллата… И аз ще разделя хората си. Белята ще остане под колоните, Сокон в кръчмата, аз ще чакам, седнал до фонтана… В една от тези нощи непременно ще дойдат!
— А ако не дойдат?
— Тогава аз ще ги потърся, господарю!
— Добре… — с вътрешна неувереност кимна емирът. — Ще ти дам хора, но следобед, след молитвата, ще ми покажеш как владееш ятагана. А преди да тръгнеш за Агадир, ще приемеш правата вяра!
Вангел знаеше, че потапянето в ислямското море е неизбежно, и беше се примирил с тази мисъл. „И без това не вярвам в нищо! Дали ще бъда безбожник християнин или обрязан атеист за бога, ако има такъв, би трябвало да е безразлично!“
— Ще приема тези условия, господарю!
— Добре. — Али беше доволен. — А сега моля те, Вангел дон, да споделиш обяда с мен!
Боят с ятагани беше сложно изкуство. Оказа се важно как застават краката, на кой от тях е основната тежест, колко напред е изнесено тялото, какъв баланс осъществява свободната ръка. В първите схватки Вангел разбра колко безпомощен би бил той срещу кой да е що-годе подготвен фехтовач и скърцащ със зъби, давещ се от бяс, налиташе срещу Орхан Бен Бел, кабирски велможа, воина, когото Али беше избрал за негов учител. Орхан беше ловък, гъвкав като змия и бързо го обсипа със сини съсиреци въпреки умишлено изтъпените, тренировъчни ятагани. Кабирецът не говореше лингва франка, Вангел не разбираше арабското наречие и с голямо неудоволствие ползваше преводаческите услуги на Девичата ласка.
— Разтвори краката, предният — напред, задният отстъпва, тежестта, разпределена така, че да чувствуваш равновесие в двете колене, кръстът мек, гъвкав… Не се накланяй напред, тялото неподвижно, ръцете отпуснати и винаги в баланс… рамото и лакътят на атакуващата ръка в една линия, върхът на ятагана на височината на очите… А сега атака!
Тялото смъдеше. Сините отоци се пукаха, кръв шуртеше от гърди, от рамене, от дясната ръка. „Добре, че това кабирско куче пази очите ми!“ Когато Али прекрати урока, Вангел не чувстваше тялото си. Евнусите го замъкнаха в банята, натопиха го в гореща вода и го оставиха да си вземе „солука“. Прехвърляха го от басейн в басейн и във все по-хладка вода, докато размекнатите му мускули се стегнат достатъчно, за да започне масажът. Намазаха го с кокосово мляко и се заеха да го възраждат. Мускул по мускул, нерв по нерв. Млякото проникна в тялото, отоците спаднаха, умората се превърна в блажена отмала. Тогава го завиха в копринен чаршаф и го оставиха да спи. Събуди го провлаченият глас на мюезина. Беше пет часът, време за молитва. Негрите почувствуваха, че се размърдва, и отново повикаха Нюка. Евнухът изтри тялото му с кърпа, напоена с мента, и му поднесе отвара от билки. Главата му се проясни, краката отново бяха годни да му служат, отоците спаднаха, но моравите белези седяха. Щяха да личат още дълго.
Нюка го изведе на верандата, надвесена над града, но защитена от стрели с гъста, резбована мрежа. Чакаше го дългобрад имам. Въртеше бавно броеницата си, пиеше кафе и с невиждащи очи гледаше долу, в хорския мравуняк. Нюка му показа на коя възглавница да седне и покланяйки се ниско, се оттегли със страхопочитание. „Тоя трябва да е важна птица! — помисли Вангел, връхлетян от досада. — С Орхан поне времето не отива залудо!“