— Аллах е велик, Мохамед е неговият пророк! — изненадващо властно и на лингва франка произнесе имамът. — Трябва да го помниш и в радост, и в мъка, насън и наяве, и в предсмъртна агония!
Вангел мълчеше.
— Аз съм имамът на Мобарак. Раят на правоверния е възнаграждение за земния му живот. Мъжете са мъже, жените — жени, не кастратите на Иса Разпнатия между крадците. Правоверният не краде от правоверен, не посяга на жените на правоверния, не убива правоверен, освен ако законът не го изисква, но правоверният може да убива, да отнема жените и имота на неверниците и това му осигурява рая!
— Удобна религия — каза Вангел, развеселен от ислямската демагогия. — Ако знаех колко весело живеят правоверните, отдавна щях да се обрежа!
— Много свинско си изял, гяур! — тихо, но със зловещ фанатизъм произнесе духовникът. — Ако утре чуя присмех, чакат те петдесет тояги на голо!
Имамът се вдигна леко и развял белите си пешове, отмина по терасата, спусна се по стъпалата, яхна бялата си кобила и в кариер излезе от павирания двор. „И имамите като йезуитите са воини и пирати!“ — помисли Белия, гледащ с облекчение отдалечаването му.
Орхан застана успоредно с него и имитирайки движенията му, Вангел започна да симулира атаки и отстъпления. След време Жан Марс щеше да го посвети в тънкостите на това изкуство, сега Белия заучаваше отбранителни позиции пипнешком, като слепец. Застанал очи в очи срещу кабиреца, успяваше да отбие две на десет атаки. Слабо, но Урода беше във възторг.
— Вангел дон, демони живеят у теб! — размахваше късите си железни ръце и крещеше емирът. — Когато аллах сгъсти брадата ти, за испанските свини ще настанат черни дни! Сто крусадос, ако на пет удара отбиеш два!
Вангел напрегна вниманието си, съсредоточи се и опита да спечели златото, но Орхан не му остави никакъв шанс. Бързо, жестоко и с усмивка той му нанесе пет смъдящи удара и с презрението на скален орел обърна гръб на жертвата си. „Чакай, куче! — беснееше унижението му. — Когато аз ти обърна гръб, ще дойде ред на лешоядите!“
Белия опита още два сеанса, но резултатът беше същият. После, грохнал от умора, отново падна в ръцете на евнусите.
— Светът не е единен! — каза имамът. — Християните се делят на католици, лютерани, ортодокси… Воюват помежду си и със слово, и с оръжие. Синовете на аллаха се нарекоха сунити, шиити, друзи… Светът е голям, гяур. Африка е пълна с езичници, част от индусите са хиндуисти, китайците се кланят на Буда и всеки с оръжие в ръка доказва предимствата на своята вяра. Реки от кръв се изливат в името на доброто и смирението и запомни, гяур, в името на човека! Религията е призована да унищожи човека тук, на земята, за да го подготви за вечен живот. Всяка религия убива в името на различен рай, а людете са два вида, гяур! Едните държат меча и осъществяват правата вяра, другите подлагат глави под ударите на Висшето правосъдие! Един на сто хиляди в този грешен свят получава право на избор и ти си един от тях, гяур дон! Голямото изкуство на властта е да получат утеха тия, които ще загинат от ръката ти!
Вангел не изпускаше дума. Предпочиташе истината за света на религията пред безсмислените й закони, които всеки тълкуваше различно, но никой не спазваше. Опитът му показваше, че въоръжените мъже по някакъв начин чрез мълчаливо споразумение са в пълна зависимост от пазителите на вярата и че светските господари прилагат само външната страна на властта.
— Какво ме съветваш, имам? — попита той. — Да наследя миндера на Ибн Мобарак или да се посветя на аллаха?
Имамът се усмихна. За първи път някакво човешко настроение заместваше всеобхватната му омраза.
— Утре сам ще отговориш на този въпрос, гяур!
Вангел отново грабна ятагана. Бавно повтори всяко движение, „купено“ от Орхан. Трябваше да вижда какво върши. Огледало? Плесна с ръце и робите на Али се проснаха в краката му. Поставиха огледалото в тесния край на терасата, така че да вижда цялото си тяло и движенията в дълбочина до вратата-перде към покоите.
Белия смъкна дрехите и гол, с ятаган в ръка, започна да тренира нападателните пози. Движеше краката си така, както му беше показал Орхан, коригираше грешките, ако ги забележеше, гонеше бързина на краката, мекота и безшумност на придвижването. Плувна в пот, но продължи да връхлита и отстъпва, докато тялото му не привикна да запазва фехтовалната форма и в най-вихрената атака. Време беше да включи в работа и ръцете. Започна да търси място за невъоръжената и скоро му направи впечатление, че двете рамена трябва да бъдат на една линия, да не нарушават принципа на кобилицата и едва тогава движенията на ръцете не разстройват контура на тялото. „Това можеше да ми каже и онова куче, Орхан!“ Сега тялото плуваше леко напред и назад, годно да напада и да се защитава с много по-малко пот и усилия, отколкото хвърляше в началото.