Урода беше син, мазните му пръсти правеха дири по белите шалвари, мъртвите му крака потрепваха като перки на акула. После му поднесоха наргилето и хашишът го пренесе в „рая“. Урода лежеше с отворени очи и език между зъбите. Приличаше на умрял. Тогава Нюка въведе гадателя.
— Някой в твоя род е строил къщи — каза шаманът. Пръстите му опипваха дланта на Вангел, очите му се лутаха из сарая, вратът му се източваше страхливо и поглеждаше нагоре, където лежеше вцепененият емир. — Родът ти е уседнал, в синьо го виждам… изпепелява, сиво е вече. Залинели родове, тлееща енергия. И възход е имало, но и залезът е тук. Слаба кръв и алчност… Алчността на гладната овца, завиждаща на вълка, дояждащ сестра й! Идва нова кръв, горчива… Сяра има в нея. Това е майка ти — бурно веселие, дълбока меланхолия. Сярата се отлага в кръвта, отделя мехури. И у тебе я има, чувствам миризмата й, но при тебе гъстотата е друга. Ярост! Бурно веселие, меланхолия и ярост!
Гадателят пусна ръцете му, изправи се и мина зад него.
Вангел виждаше протегнатите му ръце в отражението на сребърната табла, после ги почувствува и на лоба си.
— Няма строител в тебе, разрушител си! Има живот, уседнал няма! Установиш ли се, чакай смъртта… Не мога, Нюка! — каза гадателят и Вангел долови погнуса в гласа му. — Сярата ме задушава!
— Има ли страх от бога, шаман бег? — попита Урода. Беше дошъл на себе си, но лицето му беше уморено, сиво, за часове състарено с години.
— Не, господарю!
— Ще продължи ли злощастният род на Мобарак, шаман?
— Не, господарю! Отрова има в него. Само водата я пречиства! В морето ще живее, в морето ще умре!
— Ще затрия ли Ахмед Бен Алам — предателя? — все по-уморено попита емирът.
Гадателят се опита да не отговори, но малките очички на джуджето чакаха втренчено.
— Не, емир бег!
Урода мисли дълго, после плесна с ръце и дръпна въжето на камбаната. Стражарят връхлетя в сарая.
— Посечете го! — тъжно каза той. — Зула яде пилафа ми!
Кабирците отнесоха гадателя на смърт. Посякоха го долу, на средата на римския стадион. Не се чу вопъл, нито ударът на брадвата.
Напрежението започна на следващия ден. Сутринта Белята доведе Дарма, а на обяд започнаха да се стичат конници от кабирските села и околните оазиси. Вечерта се изви най-страшната буря, която беше виждал.
Бурята тръгна от чисто небе, но кабирците я почувстваха, вратите се отвориха и подслониха коне и войници. Слънцето се размаза в червено сияние, започна да припича диво, после дойде първият напор от вятъра — дълбока, гореща въздишка. Полетяха тръни, клони, мъртва скална коза падна на верандата в краката на Дарма, после долетяха пустинните лисици, после палмите и накрая пясъкът. Настъпи вцепенение. Мобарак можеше да издържи, хиляди пъти беше устоявал на бури, но можеше и да рухне под неспирния пясъчен удар и тогава смъртта им беше неизбежна. Родена далече от пустинята, Дарма изпадна в транс и зашепна молитви, свита на топка в източните ъгли на покоя. Вангел я остави да се бори с покаянието. Зад капаците връхлиташе сива пясъчна стена.
Белия прекара вечерта седнал, болезнено оглушен от непоносимия шум. Дарма заспа от немощ. Сокон и Белята заливаха с вода вързаните върху ушите им коприни. Лицата издаваха физическа болка, устните стояха отворени, като на риби. Звуковата вълна режеше ушите, потта ослепяваше очите.
— Белята припадна! — извика Сокон. — Това е краят!
Вангел поклати глава. И през ум не му минаваше, че ще умре, но за да спори с лаза, значеше да положи усилия и той наведе глава в очакване на нещо по-добро.
Сутринта дойде, но не се съмна. Вятърът обаче като че ли отслабваше. Вангел скочи. Радост грееше на лицето му.
— Временно — каза Нюка, загледан в небето. — Духа сирроко. Ще стане по-лошо!
Вангел не повярва и отвори капаците. Дюните преспи бяха навеяли стените така, че пустинята започваше от прозореца и стигаше бог знае къде.
„Да, това наистина е краят! И да не поднови, пясъците ще вземат своето!“
Но бурята поднови напора си от всички страни едновременно. Вятърът се обърка. Чуваха го да удря от север, дори от юг. Захвърчаха керемиди. Някакъв подем като гигантска фуния всмукваше в кръг и нагоре това, което не беше метал и не беше заковано. През капаците не се виждаше нищо, но от вратата към двора всичко летеше в небесата. Дишаше се по-леко. Вангел обърна на запад главата на Дарма и върза вратата с ремъка на ятагана. Вятър не се чувствуваше, но някакъв вакуум смучеше всичко подвижно. Вече се виждаха дворните плочи, каменните пейки на стадиона, дори хлъзгавият дръвник, където посякоха шамана. Вятърът беше донесъл пясък, сега го отнасяше към небето, в скута на аллаха.