Начело на охраната, Нюка бродеше из сарая.
— Морето надви пустинята! — каза той. — Погледни фонтаните! Бълват с десеторна сила!
Дърпани от невидима ръка, фонтаните бяха избили бакърените си ограничители и развяваха водите си над стените на града. В средата на стадиона земята се пукна, бликна врял извор, замириса на сяра. Лееше се неговата кръв?… Какво би казал шаманът, ако беше видял знамението? Вангел стоеше зяпнал, омагьосан. Дишаше се. Вече се дишаше с пълни гърди. Белята се хвърли във фонтаните. Ревеше. Конете цвилеха, дворът се напълни с котки и кучета… Вода!
— Така аллах създава оазиса! — каза имамът. Вангел не беше усетил появата на божия наместник. — Не беше прав шаманът, дон! — или гласът му беше горд, или Вангел беше изглупял от радост, но чуваше ласкави нотки. — Аллах ти праща сяра, Вангел дон! Има ли кръв и храна за кръвта, човекът не скита по света като псе, а усяда за власт и сила! Вовеки! Не, не беше прав…
Робите изнесоха емира.
— Ела, Вангел дон! — заповяда Урода. — Имам, тази нощ наследникът на Мобарак ще влезе в правата вяра!
Имамът се поклони.
— Има знак от всевишния, емир! — каза той. — Ишша Акбар!
— Пустинята! — изкрещя някой. — Пустинята отстъпва!
Хвърлиха се към източните прозорци и разтвориха капаците. Пустинята изчезваше във въздуха, бягаше на километри, още се виждаше, но скоро щеше да изчезне и последният пясъчен остров.
— Къде отиват тези вихри? — гласно, по-скоро себе си попита Вангел.
— Върху гяурите! — убедено отговори имамът. — Аллах ги наказва с горещини и безводие!
Изчезна последният пясък…
— Няма пустиня! — крещеше Орхан от покрива на сарая. — Няма пустиня! Нямааа!
Кабирците хукнаха извън стените, но останаха гологлави. Смерчът отнесе чалмите в небето.
— Гледайте, курбан! — Устремени като по стълба, в небето изчезваха дузина степни зайци. Ужасеното им цвърчене се чуваше до земята. — Аллах! — Имамът падна по очи и удари чело о пода. Емирът развърза позлатения си пояс и го изпрати дар на своя бог. Полетяха хиляди дарове и изчезнаха в безкрая… Свечеряваше се. От океана плъзнаха черни облаци, просветваха мълнии.
— Третият стадий. — Лицето на Нюка отново беше разтревожено. — Приберете господаря! Залостете вратите, приберете конете на сухо! След час ще се продъни небето!
Когато облаците застанаха между небето и земята, вакуумът се спука като овнешки мех и дъждът ливна. Валеше повече от час, а земята беше още суха. После връхлетя ураганът и нощта се спусна. Цяло денонощие аллах дави правоверните. Океани се изсипаха над тази земя, от векове невидяла дъжд. Дъжд, миещ души, грехове, кръв…
Мобарак подслони семейство лъвове. Кучетата, от три дни свикнали на всякакви чудеса, не им обърнаха внимание. Река от удавени плъхове течеше по наклона към морето. Утре щеше да се разбере, че труповете им са запълнили до връх медните рудници на емира. Тази вечер аллах освобождаваше правоверните от една вековна напаст.
Четвъртата сутрин дойде от лазурно небе. Природата изглеждаше спокойна, като че ли укротена. От потъмнялата, напоена земя започваха да се подават бурени и папрат… Сърни, господи, сърни се появиха в бившата пустиня!
Лъвското семейство напусна Мобарак, но озадачено от непознатата местност, приветствува утрото с могъщ рев. Дарма се събуди. Белия я заведе в банята, изкъпа я със сода, намаза я с кокосово мляко и я разтри, докато кожата й отново взе да скърца.
На другия ден Мобарак осъмна в обсада. Султанът на Хасара-Вира беше използвал бягството на пустинята и струпа под стените на емирата конната си сбирщина. Кабирците псуваха отчаяно: „И Ахмед Бел Джедит, и Сюлейман Хазни, и старият Сюлейман Синът на пустинята, и Вербеатам…!“ Нямаха край предателите и всички се разположиха под сенчестата страна на крепостта, проснаха къси килимчета и се отдадоха на смирени молитви. Парализата беше пълна. Приближените на емира блуждаеха като сенки, не ядяха, не пиеха, не пропускаха единствено молитвите, но с все по-малка вяра в спасението.
С дълбокото убеждение, че пустинните междуособици не го засягат, Вангел прекарваше времето си в любов и укрепване силата на ръцете. Дарма, с вродената сигурност, че господарите се менят, победителите са различни, но жените неизменни и оцеляващи във всякакви смутове, подсилваше чувството му за незначителността на събитието. Когато не бяха вплетени на миндера или до гуша в някой от шестте басейна, Дарма се занимаваше с цветовете на тялото си, а Вангел вдигаше един объл камък, стремящ се да достигне числото хиляда, тичаше монотонно, до припадък отегчително в квадратния вътрешен двор или заставаше пред огледалото с ятагана в ръце.