В неделя, след провлечената литургия, Белия дявол се качваше над пристанището и клякаше като скален орел на „своя камък“. Повтаряше на глас морски заповеди на лингва франка, подражавайки ту на Марс бег, ту на едноръкия англичанин кир Олдън, който ръководеше инженерните работи по венецианските фортификации.
Един следобед Белия дявол бродеше безцелно. Беше през зимата, в началото на сезона на бурите и морският живот беше замрял. Озова се в турската махала. Табиетлиите спяха, конете пръхтяха над пълните ясли, кадъните клюкарстваха по дворовете, но под навеса на кафенето върху плюшения миндер пиеха ракия двама от най-мръсните бабаити в Кандия — Хасан Гьотли и Епек Муса. Извикаха го. Вангел опита да подмине, но Гьотли препречи пътя му и насила го застави да седне. Години по-късно Вангел пропи, но тогава му се гадеше и отказа смокиновата смрад, която се опитваха да му налеят в гърлото.
— Стори ми хаир, аркадаш! — Гьотли намигна на Мусата. Епек, който беше дошъл до гуша и на своите, нямаше нужда от втора молба. Бабаитинът се пресегна, наведе главата на Вангел и заби носа му в кадифените възглавници. Белия дявол все още не знаеше какво го чака, но когато Гьотли застъпи прасците му и развърза пояса си, всичко му стана ясно. Скова го леден гняв, кръвта изтече от лицето му, ръцете изтръпнаха. „Гаврят се! С мъж така — не!“
Вангел измъкна камата от пояса на Муса и яростно замахна към слабините на Гьотли. Миг по-късно лезвието мина между ребрата и се заби в бабаитското сърце на Епек Муса. Гьотли ревеше, хвърляше се като заклан петел, обливаше в кръв изуменото лице на мъртвия Муса. Вангел нямаше работа тук. Върза пояса, взе пищовите, изпразни ги в главата на онемелия кафеджия, заби камата в гърба на Гьотли Хасан, мина през задната врата-комшулук и наведен зад зидовете, полетя надолу по стръмните улици към пристанището.
Турците полудяха. Изклаха сума свят, разплакаха не една къща, разчекнаха де що видяха жена, но на никой и през ум не му мина, че зловещият убиец е мълчаливото дете със сините очи.
Вангел скри пищовите в хамбара. Тук никой нямаше да търси. Старият грък беше болен от мъчителна болест на очите, която всеки момент заплашваше да го ослепи, и като че ли бе последният човек в Кандия, който би дръзнал да се опълчи с оръжие на султанските арслани. Вангел беше спокоен, все така мълчалив и изпълнителен, но очите му започнаха да правят впечатление. Доскоро детският му поглед сега беше станал тежък и неподвижен като у соколите.
— Не ме гледай така, бог да те убие! — кръстейки се, кълнеше кир Спирос. — Пронизваш ме, дяволе!
— Напускам те. — Вангел сведе очи, обзет от досада. — Мине ли сезонът на бурите, ще се кача на първия кораб.
— Лошо ли ти е тук, Вангели?
— Ще търся майка си! — каза той и потегли по неравните калдъръми на Кандия, следван от вечния си спътник магарето.
„Къде да търся Марс бег?“ — трескаво мислеше Вангел. — „В кое от африканските пристанища хвърля котва? Измъкна ли се от този капан, непременно ще го намеря. Ако е жив… Смъртта избягва мъже като Марс бег!“
Още цяла година Вангел Белия дявол не напусна острова. Въртеше се из пристанището, чакаше кораби, но те бяха или турски военни фелуци, или венециански галери. Католиците бяха надменни свини, правеха се, че не разбират лингва франка и изпращаха в манастири за послушници всички, които непоканени се озоваваха на борда им. Вангел нямаше време за губене. Трябваше час по-скоро да се докопа до африканския бряг.