Пиратите мълчаха. И Белята, и Сокон имаха объркани, зли лица, но избор нямаха.
— Добре, момче! — натъртено повтори Белята. — Но ако в океана се окаже, че нямаш порт за котвите, ще увиснеш на реята! Съгласен ли си?
— Да, Беля!… Гавазите на Урода ще се опитат да ни спрат… Нюка, Орхан и имамът — най-страшният и най-умният мъж сред правоверните! Ти — пръстът му се заби в негъра. — Ти ще се погрижиш за имама! Отсега до довечера имаш време да разбереш къде живее, да влезеш при него и да му вземеш главата! Не го ли направиш, той единствен ще се сети да предизвика Бербер султан да ни пусне потеря! Ясно ли е, Беля?
— Той е мъртъв! — каза негърът. — Не мисли за него!
— Добре… Орхан! Лаз, ти ще свършиш тази работа! Преди да издъхне, поздрави го от мен! Това е! Аз ще избия Нюка и евнусите. Нюка ме обряза, а аз ще му отрежа главата!… Ревне ли моллата, по конете и в пълна тишина отваряме Западната врата. После, каквото е рекъл господ!
Пиратите мълчаха, но вече знаеха какво трябва да вършат и лицата им изглеждаха спокойни. Тогава се чу гласът на Дарма:
— Аз не мога да яздя!
След сутрешната молитва започна първото масирано настъпление. Полетяха запалителни стрели, камъни. Слава богу, тия диваци не познаваха артилерията. После подпряха стълбите и полазиха по стените. Защитниците отблъснаха атаката, потушиха пожарите, събраха камъните и ги стовариха върху главите на нападателите. Мобарак даде малко жертви, но една от тях, най-свидната, беше Орхан. Намериха го по очи до централната източна бойница със стрела, забита под лявата ключица на гърба. На никого не мина през ум, че Орхан е убит от защитник. Докладваха на Урода, че един от най-надеждните му офицери е загинал, докато е насърчавал кабирците, обърнал гръб към врага. Берберите се оттеглиха, но труповете останаха да лежат под крепостта и лешоядите долетяха с крясъци. Сега трябваше да напуснат Мобарак толкова тихо, че да не подплашат орлите. Паниката им щеше да бъде равносилна на предателство.
Емирът го повика. Вангел го завари заобиколен от военните си съветници, разтревожен, но не и подозрителен.
— Седни, бег дон — уморено каза емирът. — Хапни грозде… Кафе за Вангел Бен Али — разсеяно заповяда той, а когато мина достатъчно време и гостоприемството позволяваше, попита: — Кой започна враждата, бег дон? Сюлейман или имамът?
— Не разбирам, господарю. За каква вражда става дума? Моллите бяха намерили имама и Белята мъртви, обезкървени, както се бяха изразили: „С разкривени от омраза лица, със сърца, пълни с мъст!“ Белята беше заклал имама, но негърското му любопитство го беше задържало да изгледа агонията. — Паднал на пода, имамът беше събрал сили и с пищов, скрит из гънките на робата, беше пръснал наивното му сърце.
— Само с грабеж мога да си го обясня — каза Вангел, но умът му беше другаде. Лееше се кръв. Сега беше негов ред. — Сюлейман не познаваше имама, господарю. Никога не съм ги виждал заедно!
Нюка повтори думите му и Урода загуби интерес към разговора. Отново изпадна в пристъпи на гняв, псуваше лъже султана и „ония кучета“ — предателите. Когато състоянието му наближи апоплексията, Нюка му поднесе наргилето, Урода стихна и Вангел се измъкна от сарая.
Дарма печеше пиле. Защитниците не мислеха за обсадата, на никой не му идваше наум да пести провизиите, а Вангел не смяташе да се застоява под прицела на огнените стрели. Дивашките викове на нападателите му късаха нервите. Едвам се въздържаше да не замъкне наръч мускети на бойниците и да открие огън по пустинните кучета.
— Не се бъркай в чужда война — каза Дарма и беше права.
„Аз имам своя война, а тя има нужда от всичките ми сили!“ Оставаха Нюка и скопците му, а след тях Мароановите роднини! Живият враг и през пустини е опасен!
Вангел преяде и легна да спи. Когато се изкъпа, Дарма го намаза с кокосово мляко и той излезе да подсъхне на вятър. На един изстрел бяха зелените чалми на берберите. Смях и гаври летяха към стената. Нападателите показвала косматите си задници, по-смелите приближаваха на коне и ругаеха емира-урод, маймунското му тяло, свинската му династия, незаченатото му потомство. Един зулу заплашваше да го вземе за фаворитка, друг — да направи първия черен емир на Мобарак. Дарма му превеждаше. В един миг берберите видяха русите му коси и дълго мълчаха. Намери се някой да им каже кое е русото момче. Гняв смени иронията.
— Халиф гяур! — зареваха берберите. — Син на копеле, потомък на светата курва!
Вангел прати Дарма за мускети, взе един, без да се обръща, и застреля най-близкия нападател.
— Аллах…! — зареваха чакалите на пустинята, но им мина меракът да демонстрират храброст.