— Този изстрел може да се окаже съдбовен, Вангел бег! — Нюка беше застанал зад гърба му и виждаше всичко. Подпухналото му месесто лице имаше умни очи, понякога тъжни, понякога подли, но никога вяли и отнесени. Този евнух беше негласният министър по вътрешния ред на Мобарак и се ползваше с пълното доверие на Урода. — Когато господарят реши да удари отцепниците, ти трябва да поведеш ордата!
— Емирът ще реши на кого да повери честта си! — „Сам падна в капана!“ — Искам да говоря с тебе, Нюка… Насаме. Ще ида да се облека. Почакай ме в покоите си!
— Нямам покои, бег. — Нюка се поклони ниско. — Живея на тавана. Някога там са държали клетките на пощенските гълъби.
— Почакай ме горе!
— Знам какъв разговор ще водиш с мене, бег! — „Този скопец е бил пират!“ — Странни неща стават в калето. Орхан загина от стрела в гърба. Сюлейман капитан нападна имама светец… Предателството лети във въздуха…
— Мълчи, Нюка! — кресна Вангел, оглеждайки се плахо. „Ще надуши ли капана старата лисица?“ — И аз, и ти служим на един господар! В името на емира ти заповядвам — иди ме чакай в стаята си!
Нюка задържа опипващите си очи на лицето му, после се обърна и с несигурна крачка започна да се отдалечава.
— Чакай, Нюка! — внезапно вдъхновение му подсказа правилния ход. — Скрий тези мускети при себе си!
Съмненията на евнуха се изпариха, очите му се усмихваха, лицевата маска се отпусна. Когато останаха сами, Вангел каза на Дарма:
— На всеки половин пясък изпращай по един евнух!
Скопците бяха четирима.
— Нюка — каза Белия дявол и приседна на ниското му легло. — Отдавна се каня да те питам. Ти откъде си? Кабирец?
— Не, бег. Кюрд от Иран. Баща ми беше овчар — керванджия. Имаше сто хиляди глави стадо и двеста планинци пастири.
— Как попадна тук? — Вангел знаеше, че Персия е във война с Отомания. Докато беше в Кандия, читаците няколко пъти празнуваха победата на Отоманския ятаган над сабята на ахменидите. Знаеше още, че Персия е далече на изток.
— Дълга история, бег… и тъжна. Мъж в моето положение избягва да си спомня миналото!
— Прости, Нюка, но като не обичаш да си спомняш миналото, с какво сърце си си позволил да ме обрежеш? Поне да ме беше питал, скопец бег. Може би щях да си дам съгласието?
Нюка вече знаеше какво го чака, но по бързина отстъпваше на момчето. Силата му беше мека и тежка, а за да опази живота си срещу двата пищова, трябваше да нападне внезапно и рязко. „Умирам!“ — реши евнухът, но опита последното средство, оправданието.
— Господарят заповяда, бег! — Нюка наведе глава и се огледа за мускетите. И Вангел ги виждаше — подпрени един до друг под капандурата, натъпкани, готови за смърт и разрушение. — На своя глава не бих посмял и косъм да махна от раменете ти!
— Аз ще посмея, скопец бег! Свърши се твоята! Имаш време, колкото да изпросиш опрощение от бога си!
— Смили се, Вангел бег. — В гласа му нямаше страх, по-скоро хитрост и желание да печели време. Белия измъкна пищова и го подпря на чалмата му.
— Бързай, Нюка! Броя до десет и натискам спусъка!
Скопецът замънка молитвата си, но преди края й Вангел заби камата под ухото му. Нюка не гъкна. Вангел скочи, намести го на леглото и го зави с протрито вълнено одеяло. Един по един под това одеяло щяха да легнат всички евнуси, но първо златото! Вангел прерови килията, но не намери кой знае какво. В едно ковчеже откри няколко камъка, от пояса на Нюка измъкна кесия със стотина крусадос и това беше всичко.
Когато мюезинът зави от минарето, под одеялото имаше пет трупа, в кесията около хиляда крусадос плячка, а на запад препускаха в кариер девет конници. Сокон лазът водеше колоната, Вангел Белия дявол беше ариергардът. Яздеше ален, чистокръвен араби, но зад него на мароканското седло се друсаше и Дарма. Това беше краят на емирското му великолепие. Беше време да потърси единствения мъж, който му вдъхваше доверие и страхопочитание. На гърба на жребеца беше всичко, което имаше… „Исусе боже, помогни ми да се докопам до шхуните!“
— Кой сте вие, господине? — попита испанецът. Беше дребен, изтънчен мъж с искрящи черни очи и изящни ръце, отрупани с пръстени. Личеше изчистената раса, благородното потекло, но и онова смазващо високомерие, с което испанците бяха известни по всички географски ширини. Грандоманското им високомерие измести истинските добродетели на рицаря и позволи на Филип II да повери Непобедимата армада на такова надуто нищожество като дон Медина Сидония само защото се беше прочул с грандоманията си, широко подражаване от кастилските аристократи. Когато Дрейк и Рейли издавиха големите донове, оцелелите испанци изтрезняха и днес опитваха да „тъпчат по земята“. Дон Родриго Кортасар Дук де Пинар и Овиедо влачеше левия си крак и имаше вид по-скоро на богат йезуит, отколкото на воин. Белия беше достатъчно патил и печен, за да падне на колене пред чуждата надутост или да почувствува собственото си нищожество само защото някой, па бил той и испански гранд, иска да го види в очите му.