— Християнин, дон Родриго. Роден съм на един месец път оттук, на северозапад.
Вангел знаеше — за испанец „християнин“ значи единствено католик, но нито сега, нито някога се беше интересувал от догматичните различия.
— Поданик на Империята?
— Да, господине!
— Тогава не може да не знаете, че след битката при Лепанто отношенията между Испания и Турция рязко се влошиха?
— Знам, господине. При Лепанто аз се бих под испански флаг.
— Вие? Защо?
— Крал Филип твърдеше, че води флота си на помощ на християните от Леванта.
— Това ли беше единствената причина?… Извинете, как да ви наричам?
— Вангел, дон Родриго.
— Само Вангел?
— Християнските поданици на султан Селим нямат цената и на добитъка. Ваше превъзходителство знае това. А аз… очаквах Лепанто да прерасне в катастрофа за Отомания!
— И останахте излъган, сеньор Вангел?
— Всички левантинци останаха излъгани, дон Родриго…
— Какво очаквахте, сеньор? Рухването на Империята, гибелта на султана?
— Господ не осъжда мечтите.
— Това е самата истина — дукът се усмихна пресилено. Мога ли да ви задам един личен въпрос?
— Заповядайте!
— Как си представяте бъдещето на християните от Отоманската империя?
— С възраждането на Византия, сеньор дук!
— Велика цел! — Испанецът се усмихна отново. — Имате ли последователи, сеньор?
— Отговорът на този въпрос има за залог главата ми, ваше превъзходителство!
— Извинете.
Вангел изпитваше ненавист към испанците, но умното лице на този гранд му харесваше и не би го подвел, ако Испания беше запазила значението си на морска сила. Испанското могъщество беше покрито с прах, Армадата лежеше на дъното край Шотландските острови, а за християните от Леванта беше от жизнено значение в Средиземно море да влезе английската флота. Рано или късно Турция и Британия щяха да се хванат за гуша, османците нямаше да издържат гигантската схватка и от ислямските отломки щеше да възкръсне новата империя на християните.
— Да минем към деловата част, сеньор? Онзи евреин твърди, че имате сведения по ваша оценка за петдесет турски лири? Вярно ли е?
— Петстотин, сеньор дук! И не става дума за сведения. Аз съм единственият човек в Истанбул, който може да предвиди действията на Сент Джеймс и Високата порта в Средиземно море и Персийския залив… Бие нямате агенти нито в Лондон, нито в Илдъза.
Кортасар дълго не отговори.
— И с какво гарантирате искреността си, сеньор?
— С качеството на политическия анализ, ваше превъзходителство!
— Да чуем? Имате честната ми дума, че ако вашата и моята оценка съвпаднат, веднага ще получите исканата сума!
Вангел поклати глава.
— Аз съм пират, дон Родриго. Този занаят се практикува от хора, които нямат доверие никому, нито на баща си, нито на бога! Честна дума!? За мен това не е повече от клетва в кладенец!
Презрението отново заля Кортасар. Би плюл в лицето му, ако ръстът и въоръжението му не бяха толкова внушителни.
— Какво ви кара да мислите, че имам нужда от политически анализ? — Дукът отбягна обръщението, но Вангел имаше набито ухо и щеше да постъпи по същия начин.
— Политическият анализ! — отговори той. — Испания няма достъп нито до турски, нито до английски висши кръгове. Нямате нито един военен наблюдател нито в империята, нито на Островите. Вие сте в пълна изолация. Над Испания тегне омразата на Франция, на Португалия… По кой път ще тръгнете, като всички водят в непрогледен мрак?
— Дори да сте прав, какво ми гарантира, че не сте агент на някоя от изброените сили?
— Хазарт! Ако съм агент, ще загубите петстотин лири, ако не — ще знаете какво да докладвате в Ескориал!
Кортасар втренчи блестящите си очи в него и дълго се мъчи да проникне в дебрите на пиратския мозък. Лицето му не издаваше вълнения, напротив, мъртви, неподвижни мускули, никакви чувства и страсти… „Трябва да спечеля презрението ти, гранде!“
— Добре, сеньор! — посолът възвърна учтивия тон. — Ще имате петстотин лири от частните ми средства. Утре ще ги получите от моя секретар. А аз кога ще чуя вашия политически анализ?
— Един час по-късно, там, където на вас е удобно, ваше превъзходителство!
Дон Родриго чу обръщението, но и тоя път не реагира. Вангел дебнеше всяко негово движение, всяка смяна на настроението, но испанецът пазеше плътно затворена душевната си книга. Йезуитското „exertitia spiritualia“, или „упражнение на духа“, при него беше достигнало съвършенството си.