— Тогава един час по-късно заповядайте в моята резиденция! Знаете ли къде е…
— Ще я намеря! — Вангел се поклони и бързо се отдалечи по кея. Когато се смеси с тълпата, намери прикритие и се обърна. Влачейки левия си крак, дукът вървеше към каретата, до него с поклони и подтичване пълзеше мазната фигура на Шамир Перес.
— Знаете ли, сеньор Вангел, какво ще стане, ако посъветвам Ескориал да не предприема стъпки пред Високата порта, а падишахът реши да отстъпи някой от портовете си на Британия?
— Да, ваше превъзходителство! Англия ще атакува Гибралтар, ще го превземе и ще монтира брегова артилерия на южния бряг. Така ще си гарантира свободен достъп до Средиземно море и ще отнеме и последния шанс на кастилците да си възвърнат морското господство!
— Давате ли си сметка какъв риск поемам, ако вашите съвети се окажат негодни?
— Вечно проклятие на рода Кортасар, а за вас лично — отлъчване от светата църква и обезглавяване!
— И въпреки това ме съветвате да приема анализа?
— Рано или късно ще го направите! Събитията ще потвърдят моята констатация!
— По какъв начин историята ще започне да доказва правотата ви, сеньор?
— С британско нападение в Персийския залив.
— Ако това се случи, вие ще получите от мен още петстотин лири, сеньор, но дотогава ще се въздържам от всякаква препоръка!
Дон Родриго де Кортасар Дук де Пинар и Овиедо стана.
Аудиенцията беше приключила.
Беше краят на август. В началото на ноември английските бригове „Крист сейк“, „Нобъл лейди“ и „Сийгъл“ нападнаха турски кочерми в иранското пристанище Мозарган. Нито Високата порта, нито Илдъза даваха вид на разтревожени. Въпреки това новината заля света. Една вечер Перес потърси Вангел в легацията. Секретарят на дон Родриго щеше да се срещне с Белия дявол утре сутринта на крайбрежната улица по време на молитвата.
Испанският гранд удържа думата си и Вангел получи своите петстотин лири. Не се радваше. Мръсни пари, мръсна съдба! Един ден бог щеше да му прости тази подлост. „Аз съм левантинец! — крещеше вътрешният му глас. — Нашите народи трябва да оцелеят, а за да оцелеят, аз трябва да заложа на Британия!“
4
Десет дни шхуните седяха на котва под вълнолома. Вечер разузнавачите слизаха на брега, но се връщаха празни. Нямаше сведения от Мобарак. Океанът бушуваше, вълните прехвърляха вълнолома и клатеха корабите на борд. С изключение на Дарма всички страдаха от морска болест. Лудост беше да опънат ветрила срещу бесния Атлантик, но бездействието беше по-мъчително от океана.
Една нощ в залива се появи английският бриг „Обзървър“. Грогът му бе пречупен, марсели въобще не се виждаха, но оръдията бяха насочени към сарацините и пиратите в нервно напрежение зачакаха утрото. Денят дойде сив, мрачен, задушен. Метални облаци прихлупваха небето, вятърът режеше като кама, оглушаваше, опъваше до скъсване и без това излинелите нерви. Вангел заповяда да пуснат лорчата на вода и отиде при Сокон на борда на „Лалия“.
— Ако не се върна до обяд, ще поведеш шхуните срещу брига! — каза той, сигурен, че ще предотврати боя.
Англичаните бяха в окаяно състояние, без вода и само на сухари. Белия върна лорчата за продукти и седна срещу Уилямс Бруукс, известен по всички географски ширини с поетичния прякор „Розата на ветровете“. И Рейли, и Дрейк, и Хоукинс бяха започнали морските си кариери като редови саби на борда на „Уиндроуз“, старият моряк беше на висока почит сред великите си ученици и името му продължаваше да всява ужас.
Вангел се огледа. Беше попаднал между свои. Руси и синеоки мъже го наблюдаваха спокойно, без дивата, безпричинна омраза на кабирци и сарацини.
— Говоря гръцки и лингва франка каза той. Излезе тъмнокос, зеленоок мъж и застана зад Уиндроуз.
— Ползвай по-добрия си език! Ти си на борда на капитан Уилям Бруукс, известен като Уиндроуз. Чувал ли си това име?
— Не — преводачът говореше гръцки и Вангел продължи на този език. — Помоли капитана да извини моето невежество.
Бруукс се засмя гърлено, и му направи знак да седне. Белия отказа последните глътки уиски, които Бруукс великодушно му отстъпи. Бавно, с достойнство разказа на стария пират как се е озовал на котва в Агадир, не скри нищо, дори труповете из града, които го държаха далеч от пристанището. Вангел заповяда на лорчата да се върне с вода, храна и ром, но любопитството на Сокон беше от женското по-остро, така че той докара провизиите. Лазът седна до него на квартердека и мълчаливо зачакаха англичаните да задоволят глада си.