— Моряците на Британия не воюват с Полумесеца — гърлено каза капитанът. — Наследникът на емира е почетен гост на „Обзървър“.
— Благодаря — Вангел се усмихна кисело. — Ако емирът на Мобарак залови своя наследник, ще го побие на най-тъпия кол на западния бряг на Африка! Емирът е мъртъв или пустинните чакали всеки момент ще вземат главата му!
От трапа се подаде жилав мъж, година-две по-възрастен от Вангел, с мръсни, кървави превръзки и на главата, и на гърдите.
— Това е Джон Бруукс — каза преводачът. Или младият грък беше връстник, или Вангел нищо не разбираше от хора. По-късно щеше да научи, че се казва Филип Ткон, че е роден в Солун и че се смята за пряк потомък на Македонската династия, държала Византийския трон от девети до единадесети век и останала в сянка до падането на Империята под ударите на Мехмед II Завоевателя на 24 май 1453 година. Бяха минали повече от сто години, но фамилията беше запазила и силата, и агресивността си. След разграбването на Константинопол, Тконите се бяха прехвърлили в Трапезунд, а след рухването на последната Империя на Комнините — в Солун, по-близо до Османовия трон, за чието сгромолясване работеха усилено.
Филип беше пратен в Лондон да изучи морското дело и да посее ненавист към неверниците сред морските вълци на Британия. Роден архонт, богат и умен, Филип трепереше от омраза пред всичко ислямско и беше готов да сключи договор и със сатаната, стига той да е в състояние да обърне християнските артилерии срещу османлиите. Схизмата беше смразила завинаги ортодоксалната църква с Рим, анатемата на папата тегнеше над Византия и католиците бяха загубени за съюзници срещу султана. Дори един ден Османовци да отстъпеха под натиска на кръстоносците, народите на Източна Европа само щяха да сменят едно владичество с друго. Домът на Ткон Македонец се бореше за Велика Византия, а в яростните си, фанатични мечти Филип се виждаше седнал на Константиновия трон, със скиптъра на василевсите в ръка. Вангел нямаше представа от амбициите, но и да ги знаеше, те не го засягаха.
— Това е последният рейс на стария — каза Филип. — След ремонта Джон ще поеме командуването. Наричат го Смарти Смайли. Моряците употребяват прякора за „хитрец“, но той предпочита другия смисъл „елегантния“. Смарти Смайли се смята за неотразим сред жените.
Лазът Сокон Мехия, който имаше същите представи за себе си, почувства звездния миг.
— Тази вечер ще го водя в калето на султан Хасан Мавъра! — каза той. — Ще мина да го взема с лорчата!
Филип преведе и попита:
— Византиец ли си, приятелю?
— Лаз — отговори пиратът. — Знаеш ли къде са бреговете на Лазия?
— Знам! — Филип се намръщи, лицето му изразяваше открито презрение. — Англичаните са родени в Уелс, Есекс, Йорк… Попитай ги какви са. До един ще ти отговорят: „Поданик на Британия!“ Разбра ли, пирате? Ти не си лаз, ти си роден по бреговете на Понт, но си византиец, воин на Велика Византия! Ако не — ти си презрян роб, безотечественик, нищожество.
Сокон кимна, премигвайки. С ятаган в ръка, с пръст на спусъка, на абордаж или на кон, той беше страшен нападател и безмилостен враг, но в споровете беше безпомощен като дете, мозъкът му не намираше аргументи, умствените усилия освобождаваха потните му жлези, ставаше вир-вода, очите му се наливаха с кръв, но мълчеше и хапеше устни в очакване на помощ. Единствената му надежда за подкрепа беше във Вангел и той я получи.
— Сокон има и родина, и чест, и смелост! — каза Белия дявол. — Сам ще се убедиш, византиецо!
— Помогни ни в ремонта! — обади се Смарти Смайли. — Имаме нужда от грот и такелаж.
Вангел изпрати лорчата да донесе резервната мачта на „Гаази“ — шхуна под командуването на Омар-Сид, негър от Централна Африка, близък приятел на Белята, пират и с кураж, и с късмет, а и с престиж сред сарацинската сбирщина.
Когато англичаните се хванаха на работа, Вангел се върна на „Емир“, флагмана на Урода. Нямаше вест от Мобарак. Нямаше да има още цяла седмица. Сарацините се валяха пияни на борда, настояваха да слязат на брега и Белия не влезе в спор.
— При нужда ще ви намеря при Прокоп — каза той, докато ги гледаше да залитат по трапа към лорчата.
След обяд Филип Ткон дойде на „Емир“. Византиецът не пиеше, ядеше умерено, не пушеше хашиш, но очите му горяха като в треска, гласът му беше загубил цвета си, ръцете му трепереха. Това беше пристъп на малария, но нито един от тях не знаеше признаците на тази болест.
Вангел го заведе на завет в кокпита, зави го с одеяло и се отпусна срещу него.