— Какви са ти намеренията, кир Вангелис? — Блуждаещите очи на архонта изглеждаха и болни, и тъжни.
— Ще предложа сабята си на Жан Марс, французина, ако бог го е запазил жив!
— Какво ще правиш с тия скотове, сарацините? Те са ислямити!
— Не всички, има и поклонници на слънцето… Защо питаш, кир Филип, имаш ли някаква идея?
— Ще ти кажа, като му дойде времето! На колко от тия кучета можеш да имаш вяра?
— Истинска вяра — никому! Защо питаш, византиецо?
Ткон Македонец потръпна зиморничаво и не отговори.
— Лазът изглежда предан! Можеш ли да разчиташ на сабята му?
— И да, и не! Ако го поведа към плячка, ще ме следва, ако не… Не знам!
— Имаш три шхуни. Можеш да се превърнеш в страшна сила!
— Испанците имат триста.
Филип сбръчка вежди.
— Ти имаш един враг, падишаха, и един съюзник — англичаните! Разбираш ли ме?
— Не…
— Ние сме една кръв, брат! И Сокон лазът, макар че е граблива птица и освен жени и ром в главата му няма нищо!
Това беше истина. Умен мъж беше византиецът и което беше най-странно, Вангел не беше нащрек с него.
— Продължавам да не разбирам.
— Трябва да събереш екипаж от нашите земи и да насочиш корабите срещу падишаха! Ще се обкичиш със слава, брат, дори смъртта да те настигне по пътя! — Филип се замисли, гласът му звучеше все по-уморено, лицето му ставаше сиво като водите на залива. — Ако не, ще те обесят като презрян пират — крадец на злато! Смърдящ плъх, криещ се из плитчините, нападащ из засада жени и старци! — Филип плю. — Имаш нужда от друго знаме и друг екипаж! Това дойдох да ти кажа!
Мълчаха дълго, състоянието му се влошаваше всяка минута.
— Ние сме в Агадир, Филипе, в Атлантика… Много път има до нашите брегове! И засади! Да нападна падишаха? С пирати? С какво да им обясня такъв риск? С чест, със слава? Празни думи! И аз, и ти знаем, че турците не пренасят съкровищата си по море!
— Ще подменим екипажа, ще пленим нови кораби. — Вангел веднага чу множественото число. — Ще издигнем златните орли на Византия, ще се превърнем в имперска сила! Спечелим ли битката по море, ще слезем на сушата, ще пробудим гордостта на нашите народи и ще избесим османските свини, където и да ги срещнем по бреговете на Ефрат! Ще възкресим Византия, брат, за угода на всевишния и за благото на християнските народи. Иначе залудо сме живели и с право ще ни избесят с мъртъв плъх между зъбите!
— Той припадна! — каза Дарма. Не беше я усетил да влиза, не беше почувствувал ръцете й на раменете си. Мавританката се върна с мокри кърпи. Бавно, но сръчно и внимателно свести византиеца.
— Спи, Филипе — Вангел изпитваше странна нежност към архонта. — Ще предупредя англичаните!
Филип се усмихна благодарно.
— Нека Смарти Смайли дойде на „Емир“. Прати да го повикат. Той ще бъде наш съюзник!
Треската отново го събори. Белия остави Дарма да го лекува и излезе на борда. Имаше нужда да бъде сам, за да подреди хаоса от мисли. „Аз погълнах отрова!“ Посрещна го бесният вятър. Бордът беше пуст, в северния край на залива англичаните довършваха ремонта, на стотина метра на изток се поклащаше „Лалия“, зад нея „Гаази“, в далечината маранята клатеше Агадир като пиян негър на палуба… „Какво става с мен?“ — питаше се Вангел Белия дявол. Отговор нямаше. Все още не знаеше, че е почувствал първата мечта… Сега-засега различаваше само паниката й!
Сокон занесе шест бурета ром за англичаните и замъкна Смарти Смайли на брега. Отиваха в бардаците на калето.
— Твоят грък е болен от малария — каза лазът на тръгване. — Ще потърся едни зърна… Белята имаше същите пристъпи.
Посред нощ Дарма го събуди.
— Ела на борда!
Нападаха ги лодки, дълги и тесни. С такива сарацините ловяха риба из залива или под прикритието на нощта нападаха като скакалци дори португалските каравели, кораби, с които само англичаните влизаха в единоборство.
Вангел се будеше нощем и не откриваше Дарма в леглото. Денем беше сънлива и не слизаше от миндера. Сега истината излизаше наяве. Дарма се страхуваше от нападение. Вангел измъкна наръч мускети.
— Легни на другия борд — каза той, — ако се появят лодки, викни ме!
Лодките бяха три. Такива корита можеха да поберат от тридесет до петдесет сарацини. Дали това бяха момчетата на Мароан? Вангел се прицели в силуета на кормилното гребло и натисна спусъка. Когато викът заглъхна и димът се разсея, видя, че гребците бяха останали без управление. Една след друга Вангел изпразни петте пушки и се зае да ги пълни. Задните лодки минаваха на обход. Вангел изпразни още пет мускета в първото корито, чу крясъци, чу и заповеди на агадирски диалект.