Архонтът се бореше с треската, но фанатичните му очи горяха в огън. „Той е велик!“ — мислеше Белия дявол, поразен от духовната сила, която великата цел бе в състояние да вдъхне в несъвършеното човешко тяло. „Ще те следвам до пълно издихание!“ — това беше клетва. Вангел знаеше, че за първи път е истински подчинен, зависим, че е загубил свободната си воля и че го е направил доброволно. „Велика Византия“? — познанията му, а и фантазията не бяха годни да възпроизведат истинските граници на това понятие, но инстинктът подсказваше грандиозността на мечтата, а сетивата — кървавия ужас на реализацията.
Вангел Аваля идваше отникъде, беше без род, без отечество, без език дори… Къща, два гроба зад нея, утъпкана поляна към дълбок кладенец, русото лице на Тео, която идваше в съня му, няколко коня, страшните братя на баща му и накрая — паническото бягство… Достатъчно ли беше това, за да се чувства член на древен род, да изпитва гордост от потъналото в прах величие? Достатъчно ли беше да даде живота си, единствената ценност, която реално беше негова, за бъдещето на Велика Византия или на която и да е империя на артистичното начало и градивния дух? Животното в него казваше — не! Човекът — да!
Вангел остави Филип Ткон под грижите на Дарма и излезе на палубата. Бузите му горяха, възбудата го душеше така, както при първото проникване в жената. Съдба? — И християните, и ислямитите оправдаваха безсилието си с тази дума. Вангел не познаваше съдбата и нямаше намерение да й се подчинява.
Над главата му висяха сивите облаци на Южния Атлантик, на палубата нямаше никой… Любов, съдба, страх, цел, па макар и велика? Защо жалкият човек от кръв и кости изтезаваше и без това мъчителния си живот с празни понятия? Какво значи всичко това? „Защо не мога без Дарма?!“ Защо скиташе като вятъра? Как се беше озовал тук, на хиляди левги от родния си град? Защо не смееше да слезе на брега? Защо се готвеше да стане оръдие в ръцете на този трескав фанатик? Вангел нямаше отговор на нито един от тези въпроси. Нямаше…
Белия дявол слезе в трюма и изпи първия ром. Този ден той намери само един отговор: тази убийствена за тялото течност, беше един от трите лека за душата…
Кои са другите два, все още не знаеше.
Вангел трябваше да осъществи идеята на Филип Ткон, а това значеше да се опълчи срещу сарацинската шайка. До каква степен можеше да разчита на Сокон, на Омар-Сид и можеха ли новите капитани да се справят с екипажите си? „Мога ли да направя Ткон водач на една от шхуните?“
Не преди да намери аргумент за обявяване на новия поход. Това значеше да внуши на пиратите, че и той, и те играят двойна игра зад гърба на архонта. Имаше и такава възможност. „Момчета, Филип Ткон е по-богат и от персийски сатрап. По-лесно, а и по-безопасно е да отмъкнем неговото злато с един-единствен удар, отколкото да го събираме капка по капка в кървави абордажи!“ Това беше едната страна на заблудата, а другата — играта на Емир. „Ще повикам Омар-Сид и ще му поверя командването на флота, а Филип ще изпратя на негово място! Ще докарам на борда на «Емир» най-дивите типове и ще ги държа под око. Аз ще бъда емирът, богът, висшето правосъдие! Щом Урода можеше да ги държи в подчинение от миндера си, защо да не мога аз, неговият наследник? Власт се удържа със сляпо подчинение! Ще забраня слизането на брега! За три дни, и само за респект!“
Дарма излезе от каютата, потърси го с поглед и тръгна към него. Седна, взряла очи в неговите, взе ръката му, задържа я в длани.
— Какво става с тебе? — попита тя. — Замисляш опасни ходове, без сам да знаеш къде ще те изведат! Баща ми казваше: „Войникът е силен на светло.“ Колебанието е мрак.
— Търся изход, Дарма. Ново пристанище, нови съюзници…
— Англичаните? — Дарма изрази цялото презрение, на което беше способна. — Не залагай на съюз с тях, Вангели. Познавам ги по-добре от твоя грък. Виждала съм ги да избиват португалци, испанци, да мамят холандци и французи, а тези народи са роднини на британците. Лорни казваше: „Да поробиш един негър е добре за нейно величество, да го убиеш — за Белия човек!“ Не знам с какви очи гледа Смарти Смайли на тебе и Филип, но ние, всички останали, за него не сме хора, нито за последния скот на „Обзървър“!