Отмина пролетта, лятото, към края на октомври нервите му започнаха да изневеряват. Една нощ Вангел отвърза рибарска мауна, опъна ветрилото и седна на руля с шкота на кливера в ръце. Когато нощта свърши и слънцето изгря зад гърба му, Крит вече не се виждаше, но и морската пустиня беше толкова враждебна, че паниката просмука костите му. Пътуваше на запад. Познанията му стигаха, за да определи посоката, но невежеството му беше толкова всеобхватно, че единствено слепият шанс можеше да го изведе на желания бряг.
Слънцето потъна зад тежки облаци, заваля дъжд, топъл и ситен, дъжд за ниви и отвратителен в открито море. Мауната започна да се пълни с вода, но под властната ръка на небето вълните се успокоиха. Белия дявол успяваше да насочва лодката, да изгребва водата и да спазва курса, който бог му беше натрапил.
В морето прекара още два дни и две нощи без бряг и без ветрило на хоризонта. Беше откраднал гюм с вода и парче козя пастърма, но атавистично чувство за самозащита го подтикваше към въздържание. Пастърмата щеше да го подсоли така, че никакво количество вода нямаше да му стигне в този воден ад, а гърлото на гюма беше толкова тясно, че щяха да му трябват седмици, за да го напълни с дъждовна. Квасеше устните си, жабуркаше, но плюеше водата. Никой не беше го учил на този морски трик, ни бог, ни дяволът, но никой не беше го учил и да убива… Никой!
На четвъртия ден по зазоряване Вангел видя ветрила, но скоро ги загуби от поглед. Беше слаб, отпаднал и толкова премръзнал, че треската беше напукала устните и замъглила очите. Сви се на дъното на мауната, зави се с резервното ветрило и се приготви да посрещне „неизбежната“. Видя майка си с ведро на рамо, пристъпваща с пружиниращата си походка по стъпканата ливада към кладенеца, баща си — син в смъртта, брадясал, проснат на пръстения под на къщата — и двамата му братя, яхнали запенени коне да го преследват упорито по пътя към неизвестното, което така неудържимо го привличаше.
Събуди се от болки в гърба. Лежеше върху въжета, но беше завит с вълнено одеяло и кръвта му беше започнала да се сгрява. Отвори очи, валяше се на борда на тримачтова шхуна. Няколко крачки пред него могъщ негър със златни обеци пикаеше през борда и псуваше на лингва франка насрещния вятър.
— Пикай от другия борд! — каза Вангел.
В първия момент негърът не разбра откъде идва гласът, но после синьо-черните му очи се взряха в русата глава, подаваща се под пепеляво камилско одеяло.
— Какво каза? — попита абаносовият колос.
— Ако пикаеш от другия брод, вятърът няма да пълни ботушите ти.
Негърът погледна краката си, засмя се гръмко и приклекна до Вангел.
— Откъде се взе, гъско прелетна? Мислех да храня рибите с тебе!
— Бягам от Крит!
— От Венеция?
— От турците — каза Белия дявол.
Негърът имаше и добродушно, и свирепо лице. Когато се усмихваше и зъбите му сияеха на слънце, изражението му светеше, но ако беше сериозен или, не дай боже, разгневен, многобройните му белези се наливаха с кръв, пулсираха и Белия дявол можеше да се закълне, че в такъв момент го гледат няколко негъра.
— Грък ли си?
— От Битоля.
— Къде е това?
— На север от Солун, в планините.
— Как се озова на острова?
— Бягах от турците.
Негърът се прекръсти.
— Не си единственият! — Лицето му стана зло. Вангел потръпна гнусливо. Остра миризма на преседяла пот го удари в носа. — Неведнъж ме е настигал турски ятаган. — Християнин ли си?
Вангел се надигна. Тялото се подчиняваше, но беше далече от най-добрата си форма.
— И аз не знам какъв съм! Несторианец… Никакъв не съм?
— Мразиш ли негрите?
— Как ти хрумна такава глупост?
— Ще те пречукам, пале! Със Сюлейман се говори учтиво!
Вангел не трепна. Тия, които плашеха със смърт, рядко убиваха.
— Къпи се! — каза той. Погледът му опипваше шхуната. Имаше и други моряци, видя топове, натегнати на средата на предната палуба, гюллета, струпани в сковани вани. — Смърдиш като коч!
Негърът го придърпа за яката, краката му увиснаха, но когато погледите им се срещнаха, напуши го такъв смях, че след миг и двамата се търкаляха по палубата. Вангел не помнеше откога не беше се смял. Сега отприщи всичките извори на веселието, закърняващи в него. Пиратите ги заобиколиха. Бяха от всички народности, от всички раси, от всички възрасти.
— Дошъл е синът на Лиза Английска! — виеше негърът. — Капитан Сюлейман Белята му миришел лошо… Как го каза, на коч съм му миришел!
Пиратите се усмихнаха кисело и отидоха да си вършат работата. Остана само вахтата.
— Голям дон си бил ти бе! — тресеше се негърът. — Сега ще измъкнеш две ведра и ще ме изкъпеш… И масаж ще ми направиш, като Христовите братя на дон Филип Испанеца!