— Рашид, дон.
— Върви на „Емир“! Бързо, Рашид! Ти, името?
— Хосни, Вангел дон.
— Вържи негъра и го откарай при лаза! Другите да слушат внимателно! Корабите са мои, златото също! Ще плувате, където аз посоча, ще нападате по моя заповед, ще се подчинявате само на тия, които аз ви изпратя за капитани! Долу е лорчата на „Емир“, който иска, може да слезе на брега! Свободен е, но който остане тук, да знае: след бога волята на Вангел дон е всичко! Имате един пясък време за размисъл!
Вангел натъпка пищова и се облегна на борда. Двадесет и двама сарацина се качиха на лорчата.
— Хосни, откарай ги на брега и се върни веднага! Бързай! Няма да излизаш на брега… Да скочат в плитчините! Опиташ ли да отмъкнеш лорчата, ще те разкъсам с артилерия. Кои са топчиите на „Лалия“? — Излязоха двама сарацини. Спечени от времето, слънцето и вятъра, те приличаха на идоли от желязно дърво. — Пригответе мортирите, момчета! Тръгвай, Хосни!
Вангел изчака лорчата да отблъсне от шхуната и заговори отново:
— Един по един ще минете покрай своя емир и господар повелител, както се полага, с поклони, и ще произнесете клетвата… — Белия се замисли. „Филип трябваше да е тук!“ — Кълна се в аллаха, Великия, Единствения, и в Мохамед, неговия пророк, че ще служа честно на Вангел Дон де мар, ще се подчинявам на волята му, ще убивам неговите врагове като свои врагове, ще приемам неговите приятели за свои приятели! Ако наруша клетвата, нека аллах ме накаже о проклятие и вечен огън! Аллах Акбар!
Сарацините започнаха да се нижат, да падат по очи и да повтарят до втръсване една и съща глупост, наречена клетва за вярност. Вангел им подсказваше, променяше думите, но запазваше смисъла с надежда, че това позорно зрелище има някакво значение за тях и че страхът им от бога е достатъчно втълпен от моллите, за да гледат на този дивашки ритуал с необходимата сериозност.
Мауната се провираше през гъстия архипелаг на Додеканезите. Нощта беше тъмна и душна. Нямаше луна. Беше потънала в пясъците на Африка, звездите падаха като зрели круши в мастилената кротка Егея.
Шон и Кърк седяха на кормилното гребло и кливера, а Белия и Сокон спяха на дъното на мауната. Наближаваха Коринт и турските фортове. Трябваше да ги отминат на тъмно, на гребла, притихнали като котки в храсти. После следваше Ионийско море и един ден път до входа на Янина.
Вангел се събуди и седна в коритото. Мауната беше лека, мореходна, извънредно бърза при опънати ветрила и попътен вятър. Такова корито не можеше да бъде заплаха за фортовете и ленивите, вечно дремещи турци можеха да я пропуснат дори да я забележеха. Властите гледаха през пръсти на каботажната контрабанда. Сакатата им флота все по-рядко дръзваше да излезе от пристанищата и Турция малко по малко се превръщаше в пасивно защищаваща се сухоземна сила. Флотът имаше все по-малко значение, бреговата артилерия — все по-голямо. Скалните възвишения бяха осеяни с калета и работата на контрабандистите ставаше все по-опасна. Артилеристите, гинещи от скука, играеха комар, обстрелвайки гемии и мауни, попаднали в обсега на канонирите им.
— Ранг? — Шон му показваше огън някъде горе, на стотина метра по отвесния скат. Миг по-късно лавна оръдие и гюллето падна на две дължини от носа.
Сокон скочи и се хвана за мачтата.
Ветрилото! — викна той. — Опънете ветрилото!
Кърк напипа вятъра и мауната „дръпна“. Шон отклони греблото на юг и намали площта на артилерийската цел. Второто гюлле падна зад борда, трето не последва. Когато наближиха южния бряг, Шон обърна мауната на север. Плуваха на зигзаг, бързо и тихо.
— Подай рома, дон. — Сокон държеше мускет в ръце, седнал на носа, забил очи в мрака. Вангел му подаде испанския мех, изчака го да накваси устните си, после пиха от ръка на ръка.
— Това беше — каза лазът. — Остава Западната врата. Измъкнем ли се оттам, все едно сме в Янина.
Шотландците мълчаха.
— Нямам вяра в тия мъже! — каза Сокон. На твое място, дон, минем ли остров Лефкас, ще ги хвърля зад борда!
Вангел се направи, че не чува, отиде до Шон, взе меха, огледа скатовете, отпи, върна се на мястото си и каза:
— Още една дума, лаз, и ти ще летиш в морето!
Сокон сви рамене, млъкна обидено и се взря напред, там, където трябваше да се появи Западната врата. Бяха отминали Ейон, най-тясната част на Коринт, оставаше им последното препятствие.
Плаваха шести ден. През нощта излязоха от Дарданелите и поеха на юг, към остров Лесбос. Цяла нощ се криха в плитчините на Митилини, докато отмина патрулът от Измир за Атина, после слязоха до остров Хиос и обърнаха запад-югозапад през архипелага към Пелопонес. Четвъртия ден прекараха в един от заливите на остров Сирос, а вечерта отново опънаха ветрилата. Случи се попътен, макар и щормов вятър. Вангел знаеше, промъкнат ли се през Източния тунел, шансовете им рязко ще скочат. Шон и Кърк бяха опитни моряци, не познаваха паниката и бяха зажаднели за море. При опасност се превръщаха в извадени саби, отпуснатите им лица изпъваха чертите си, угасналите от уиски и хашиш очи светваха хазартно. Прав беше Сокон, когато каза: