Вангел опита да спи. Тялото му кипеше от сокове, зад спуснатите клепачи мислите падаха с по-голяма сила, в объркан ред и внасяха неясна и непозната тревога в отегчената му от бездействие душа.
Филип Ткон мечтаеше за християнска империя и Вангел Аваля се беше заел да осъществи мечтите му. „Ти ще бъдеш моят Велизарий!“ — беше казал той. Белия не беше чувал за този пълководец, но въображението му беше в състояние да се докосне до приблизителната му биография. Името на Исак Погонат го тревожеше. Звучеше могъщо и опасно. Филип го произнасяше с респект, чувстваше се магнетичното му привличане към претендента, но и скрита омраза, комбинирана с обожание. Исак беше потомък на безкраен поменик от императори, враждували хиляда години с фамилията Ткон Македонец, династия, която се славеше с изключителната си жестокост.
Вангел слезе на брега. Градът спеше следобедния си сън. Дори магаретата дремеха с отпуснати глави. Подпря длани на пищовите и тръгна напосоки. Бризът вееше русата му грива, проветряваше мозъка, пропъждаше тревожните мисли. Над ниските покриви виждаше стенгите на „О Мегас“; през пролива — брега и континента, устието на реката и каменния път за Янина. По същия път трябваше да се спусне Филип Ткон начело на хиляда воини.
Островът изглеждаше безлюден, жени почти не се виждаха, макар и вечер, в безветрието протяжните им песни до късно трептяха в мрака. Отсреща в мъгла и дим белееше италианският бряг, на изток се простираше ерозиралата Далмация. Вангел беше на крачки от родното си място, но не изпитваше вълнение. Дори любопитството му беше притъпено. Род, родина… Животът му се стичаше така, че тези символи не успяха да се оплодят в него. Рядко, много рядко сънуваше майка си, но сънят приличаше повече на кошмар, отколкото на сладки спомени или болка по осакатено детство.
„Аз съм животно! — мислеше той. — Изпитвам студ, страх, глад, но освен гняв и гордост като че ли други чувства нямам!“ Филип познаваше отчаянието, политическото унижение, мечтанието по нереални, но горестни и горчиви митове. Филип беше човек, а той?
По обратния път Белия откри жената. Това беше хищник, Пандора, но той видя единствено поразителната й красота. Вървеше по улиците между къщите, покрай високите чардаци и без причина вдигна глава. На покрива на синя къща стоеше права тънка островитянка. С ръце на кръста, тя приличаше на изящна буква „Ф“. Чупливи коси и бадемов, тежък и ироничен поглед. Вангел вдигна ръка, като че ли пропъждаше видение.
— Коя си ти? — извика Белия.
— Убиец! — спокойно и равно произнесе момичето. — Пират! Ако братята ми бяха тук, щяха да те пребият като куче!
Вангел измъкна пищова и го насочи в нея, момичето не мръдна.
— Смела си!
— Махай се! Хайде, махай се, преди да са дошли…
— Как се казваш? — попита Вангел. Гласът му беше пълен с учтиво нахалство. Думите й не го засягаха, красотата й го влудяваше.
— София, а сега се махай!
— Аз съм Вангел Аваля. Капитан на оная шхуна, там, дето й се виждат стенгите… „О Мегас“ се нарича.
— Колко души си затрил?
— Много! — Вангел се усмихна. — До гуша съм в кръв! Страхуваш ли се от пирати?
— Мразя ви! Ще се махнеш ли, пес?
— Ти си смела и… красива!
София се направи, че не чува.
— Сарацин ли си?
— Левантинец.
— Мюсюлманин?
— Родих се християнин… плюя на аллах! Аз съм Вангел, нищо повече.
— Баща ми казва, че сте под закрилата на патриарха. Вярно ли е?
— Не знам. Слез долу, вратът ми се вдърви да гледам в небето.
— Ако не се махнеш, ще те залея с помията! И с вряла вода! Безбожник!
Вангел подпря длани на пищовите и тръгна.
— Довиждане, София. По-красива жена не съм виждал, и по-зла!
Отправи се към пристанището. Очакваше, че момичето ще го спре, но нищо подобно не се случи. Преди да завие зад ъгъла, Вангел се обърна да й махне за сбогом. София беше изчезнала. Час по-късно мислеше за нея като за видение.
Легна и спа непробудно. На свечеряване скочи да плува в солените води на Ионийско море, после запали лоен фенер и се зае с ятагана. Нападения, отбрани, измамни удари, вихрени атаки… Сарацините се струпаха да гледат, но бързо им омръзна и го оставиха да налита сам срещу въображаемия враг. Останал без публика, досадата го обзе бързо, изкъпа се, натърка тялото си с благовония и излезе на палубата. Сарацините пиеха ром, припяваха тъжните си песни и все по-дълбоко затъваха в бездната на хашиша. Дарма не се виждаше, но Амин беше на борда. Клатеше се унесен в еднообразната мелодия. Вангел застана зад гърба му.
— Къде е Дарма? — тихо попита той.
— В трюма — отговори сарацинът, без да се обръща. — Плаче.
— Плаче ли? Защо плаче?