— Машалла! — Грубият смях на пирата го следваше, докато вратата хлопна зад гърба му.
— Седни! Бързо! — припряно заповяда емирът. — Как ти викат?
— Вангел.
— Само толкова?
— Вангел Аваля… от Битоля, в Македония.
— Да не си от рода на Скендер Завоевателя?
— Нямаше Скендер между тия, които помня.
Джуджето се засмя дрезгаво.
— Знам, че няма. Искаш ли да служиш на Пророка?
— Не.
— Не, защо не? А ако те осиновя? Под зеленото знаме ще бъдеш ужас и за християни, и за езичници. Един ден ще наследиш емирата на Мобарак? Баща ми е стар, аз… Уродите не живеят дълго. Старият емир е белязан — косата му е бяла от рождение, очите червени като на заек, аз — сам виждаш. И ти си белязан, коса от коприна, очи от алепско стъкло… Ще владееш пустинните касаби. Ние не се подчиняваме на мароканския султан.
— Нямам време — каза Белия дявол. — Търся един мъж, християнин. Плува със сарацините.
— Кой? — попита джуджето. Подпирайки се на длани, той се движеше по миндера, пързаляйки мъртвите си нозе по камилските одеяла.
— Марс Дон де мар.
Али онемя.
— Познаваш ли го?
— Удави капитан Перо… — кимна Вангел. — Взе на абордаж нашата лодка… Няколко дни плувах на „Джема“.
— Ако го срещнеш, ще го убиеш ли?
— Ще му предложа сабята си!
— Брей! — Али се усмихна иронично. — Защо не му я предложи, когато те взе на борда?
— Още нямах шестнадесет години — каза Вангел.
— Такаа! — Джуджето се надвесваше от миндера и очите им бяха на едно ниво. — Сега си мъж, пират, син на дявола!… Марс бег е мой смъртен враг!
— Негърът ми каза.
— Кой?
— Сюлейман.
Али се задави. Лицето му посиня като при задух и за един миг Вангел почувства съжаление към него.
— Ако те чуе, че го наричаш „негър“, ще те принесе курбан за̀лудо! Той се смята за мавър.
— Оттук ще изляза въоръжен — неопределено каза. Вангел.
— Какво?
— Ти ми обеща оръжие!
— И ще се справиш с него… Със Сюлейман Белята?
— Ако се налага — все така кротко отговаряше той. Чуваше плясъка на вълните, скърцането на такелажа. Плуваха с всички платна и с пълните възможности на шхуната.
— Мъжът трябва да има самочувствие — каза емирът. — Дори и недораслият. Значи знаеш, че Марс бег е мой враг, и отказваш наследството на Мобарак заради някакъв посран французин? И за по-дребни обиди ще те заколя, момче!
— Не лъжа — каза Вангел. — Или мълча, или истината.
Джуджето изглеждаше уморено.
— Добре. Ще видим. — Изпълзя в ъгъла си, скъта се между възглавниците и затвори очи. — В кования сандък ще намериш оръжие… Всичко необходимо за пират като тебе. Ще спя, кажи на Сокон да ти опъне койка.
Вангел заживя със сарацините, мръсна сбирщина, която крадеше, убиваше, пиеше и се веселеше с истерично буйство. Въпреки свирепия си вид Сокон му се стори най-търпим.
— Земляци сме — каза той. — Аз съм лаз.
Вангел го прие, без да знае кои са лазите и в коя част от неговото земство живеят.
На седмия ден влязоха в пристанището на Агадир. Когато излязоха от Средиземно море и нагазиха в океана, сарацините станаха нервни. В далечината се мяркаха мачтите на испански галеони. Сюлейман Белята сви на изток и с обрани платна запълзя по релефа на континента. В Агадир бяха на разсъмване, с подути от неспане очи и с горещи благодарности към всевишния. За никой не беше тайна, че и този път аллах ги е отървал от кладата.
В онези години владетелите на Иберия не съзнаваха значението на Гибралтар и атакуваха атлантическите сарацини от остров Мадейра. Беше достатъчно да разположат артилерията си на северния бряг, за да отделят Средно море от океана, и завинаги да спасят бреговете си от марокански и мавритански пирати. Португалия не взимаше пленници, не произвеждаше съд, не се церемонеше с враговете си. Всички сарацини, заловени в морето, намазваха клупа на бесилото, а който дръзнеше да слезе на португалска суша, потъваше в бездната на всепречистващия огън. Флотата на крал Педро плуваше на запад от Новия свят към Островите на подправките и сушата му беше оставена без надеждна защита, но сарацините избягваха всичко португалско, без да говорят за паническия страх, който изпитваха от големите донове на Атлантика. Пиратите съсредоточаваха усилията си по испанските брегове и островните държави на Средиземноморието. Португалия вече десетилетия си правеше оглушки на испанските молби за съвместно прочистване на моретата. Вместо помощ изпращаха петиции до папата с предложение да застави италианските полиси Венеция, Генуа и Неапол да подкрепят краля в изтребването на сарацините, но градовете — републики се страхуваха от растящото величие на Филип и бяха далеч от мисълта да подкрепят собственото си унищожение. Вангел не познаваше политическите проблеми на света, но още тогава се чудеше защо католическите корони търпят сарацинската краста. Нямаше съмнение, че един ден ще излязат от летаргията си и ще ги размажат като бълхи по чаршаф. По-важно беше, когато този ден дойде, той, Вангел Аваля, да е далеч от сарацинските брегове, достатъчно богат, за да бъде господар на себе си, и достатъчно неизвестен, за да се смеси безопасно с християнското население на Отомания.