Формално Агадир беше подчинен на мароканския султан, но се ползваше от статута на свободен град. В пристанището му намираха убежище дори английски бригове, а не беше рядкост някой застигнат от атлантическите бури галеон да потърси завет зад естествените му вълноломи. Моряците избягваха тези брегове, заставаха на котва под усилена вахта и не излизаха на пристана. По неписан закон и стара традиция сарацините, а и английските и френски корсари не се нападаха в залива, но на суша всякакви задръжки падаха и човек се пързаляше като по лед върху кървавата слуз на подовете на пристанищните кръчми. От пустинята духаше горещ вятър, а влагата беше такава, че върху очите се спускаше солена, потна пелена, през която светът се деформираше като през призмата на кристал. Със стъпването си на суша Вангел се закле час по-скоро да се махне оттук, но по пладне вятърът духна от океана и климатът стана поносим. „Няма да бързам“ — реши той.
Вангел скиташе из сенчестите, тесни улици на пристанището, прескачаше негри, заспали в прахта, отбягваше помийните залпове от тесните решетъчни прозорци. В джоба му дрънчаха двадесет златни крусадос, които Али му подари, и търсеше къде да се нахрани. Отбягваше крайбрежните кръчми, макар че все повече се уверяваше, че трябва да се върне пак там. Али се качи в запердена носилка и потегли към вътрешността.
— Ще пътува през пустинята — каза Сокон. — Ще минат три месеца, преди да го видиш отново.
— А дотогава? Какво ще правим ние?
— Ще чакаме да мине зимата. Започват бурите.
— Три месеца?
— Аз пия в хана на Прокоп. — Сокон му обърна гръб. — Ако ти потрябва жена, обади се.
— Ей!
— Какво има?
— Къде да намеря Жан Марс?
— Бенгази, Хайфа… На източния бряг на Средно море. На три седмици път, ако си със „Златното руно“ на Дрейк.
„Отново в капан!“ — Вангел потътри ботуши из агадирските сокаци. Още на първите метри косата му се превърна в проблем. Виждаше враждебни погледи, едва потискана злоба, глуха, ръмжаща омраза, но пищовите, сабята и двуострата тосканска кама му пробиваха път все още из смърдящите на гнило квартали. Врящото от пияни пирати пристанище бе по-малко опасно от притихналата агадирска касаба.
Вангел положи длани на пищовите, завъртя се на пети и тръгна по обратния път. Нападението започна с кучета, а после от сенките на кедрите изплуваха мъже с кърпи на лицата, боси, с голи саби в ръце. Вангел щеше да побегне, но озъбените псета щяха да го повалят на първите метри. Смърт или пробив. Смъртта нямаше да му убегне, значи… Вангел измъкна пищовите и тръгна срещу нападателите. Маврите спряха. Русото момче имаше вид на човек, годен да стреля.
— Айааа! — изрева един от тях, но когато замахна със сабята, Вангел стреля и отнесе лявата половина на главата му. Стоманата издрънча на паважа, от къщите нададоха викове, разкрещяха се жени, лавнаха кучета. Засадата беше наблюдавана през зидове, зад решетки на прозорци, от короните на дърветата. Нападателите отстъпваха бавно, ръмжаха диво, зъбеха се, но когато Вангел вдигна втория пищов, панически хвърлиха сабите и с крясъци побягнаха назад. Белия дявол извади кесията с барута, напълни оръжието, натъпка го, положи хартията, сачмата, вдигна чакмака и тръгна към пристанището. Никой не се опита да го спре.
По заповед на Урода Вангел живееше в бивш харем с десетина пирати от различни шхуни, все под флага на Мобарак. Още на първия ден разбра цената на крусадосите. Али му беше дал злато, достатъчно да храни цял месец половината население на Агадир.
„Защо да не остана при това джудже?“ — мислеше той. Ядеше лют пилаф под сянката на харемските смокини. Животът беше взел да му се услажда. Мълвата за нападението беше стигнала до пристанището и цената му нарасна. Пиратите все още не го канеха да пие с тях, не му предлагаха жени, макар все по-често да му минаваше наум да опита. Бардаците бяха много и най-различни, срещаха се жени от всички раси и от всички възрасти.
— Иди при опитна жена — каза Сокон. — Първия път е важно да се получи. Много важно. — Лазът прекарваше целия ден гол и Вангел нямаше основание да не му вярва.