„Ако Адам и Ева са прародители на всички — мислеше Белия, — аз съм някакъв далечен братовчед на негъра Сюлейман, на Али Ибн Мобарак, дори на Гьотли Хасан… Тогава защо се избиваме?“ Разсъжденията му бяха лишени от морал, не съдържаха покаяние, не бяха предвестник на ново поведение. Това беше констатация, породена от прозрение. „Хората са испанци, турци, негри, англичани и всички произхождат от Адам и Ева?“ Имаше нещо съмнително в това твърдение. Мисленето се бе появило от дълбоката, всеобхватна скука, действащият човек нямаше време за мислене. Белия дявол лентяйстваше по цял ден, наливаше тялото си с месо, единственото му усилие беше да пропъжда мухите и малко по малко започна да подрежда представите си за света или поне да отхвърля тия, които му се струваха недостоверни. От дете знаеше, че да си турчин е достойнство, българин от Македония — зла участ. „Бог наказва тия, дето обича!“ Това беше пълна глупост! Белия дявол плю гневно и се потопи в малахитения фонтан, който разделяше бившия султански бардак от вечно бясната кръчма на Прокоп.
Един от малкото местни пирати (мароканците избягваха морето) домъкна за косата раздърпана, тъмнокожа жена, но без типичните за негъра нос и бърни. Съблече я със залитане, хвърли в басейна чехлите й, дрипавата й, прилична на хитон роба и хълцайки, пиян я облада.
За миг взря несигурния си, плуващ поглед във Вангел, махна с ръка, изправи се с мъка и залитайки, се понесе към кръчмата.
Когато болката отмина, жената се надигна. Лицето й беше мръсно, от носа й беше текла кръв, от очите — сълзи, прекарали през мургавото й лице солени бразди. Изправи гъвкавото си тяло, прекрачи фонтана и се отпусна във водата. Слабините й бяха боядисани с червена къна и блестяха на слънцето като огън, ноктите й имаха тъмнозеления цвят на отровата.
— Имаш ли сода?
Вангел донесе. Жената изпра робата и заедно с чехлите я изхвърли на единственото слънчево петно, което смокините пропускаха между харема и кръчмата.
— Ела да ми изтъркаш косата — каза тя. — Боли ме гърбът. Не мога да си вдигна ръцете.
Белия дявол се подчини по-скоро от любопитство, отколкото от похот, но все по-трудно откъсваше поглед от мургавите дъги на ханшовете й. Когато натопи глава, за да изплакне косата, Вангел се върна от другата страна на басейна. Деляха ги пет-шест метра. Косата прилепна, кръвта се отми, лицето светна, черните зърна на гърдите й плувнаха над водата.
— Дай една смокиня! — тя се отпусна на дъното и опря глава в малахита. Вангел хвърли плода пред устата й. — Красиво е! — огледа се, без да мърда, сега само раменете й бяха над водата. — Някога тук е бил летният сарай на султан Хасан Мавъра. Преди пиратите да го прогонят от Агадир. Сигурно има сто години оттогава. Дай още една… Сам ли живееш в харема?
— От известно време съм сам. Бяхме много.
— Казват, че емирът на кабирците е умрял. Ако е вярно, напразно чакаш джуджето.
Вангел сви рамене, зает от единствената мисъл да я накара да излезе от басейна.
— С джуджето или не, напролет тръгвам.
— Откъде си?
— Далече… От северния бряг на Средно море… после на изток, през проливите, между островите и после навътре в сушата.
— Как се домъкна тук?
— Дълга история… — Вангел нямаше нищо против да й я разкаже, но в очите й не видя желание да я чуе.
— Колко… годишен си?
— Двадесет — излъга той.
— Убил си един от хората на Шабан Кучето на пророка?
— Кой е Шабан?
— Бербер, разбойник… Излязат ли пиратите от пристанището, той командва Агадир.
— Него трябваше да застрелям!
— Ще ти го покажа — с въодушевление откликна тя. — Всяка вечер е на рибарския стапел.
— Ще го убия — апатично кимна той. — Как ти викат?
— Дарма.
— Откъде си?
— На юг… има една пустиня и след това е моето село. Там са истинските маври. Тия тук са негърска сбирщина. Нашите халифи са владели Испания… Бил ли си с жена?
— Кой те домъкна тук? — Вангел избягна прекия отговор.
— Белята. Има три години… Може и повече.
— Какво взимаш? — Вангел не довърши въпроса, но той беше ясен.
— Два динера.
— Колко динера има в едно златно крусадо?
— Много… Не знам. За едно златно крусадо можеш да купиш лодка с платно и още едно за обръщане на галса.
— Излез от тоя гьол, дявол да те вземе!
Дарма се усмихна.
— Беше ли тук, когато… с оня?
Вангел кимна.
— Бяхме пияни. Сега не чувствам нищо. Изтрезнях.
— Какъв ти е той?
— Никакъв. Дори името му не знам.
— Мароан се казва — подсети я той с пълното съзнание за абсолютната незначителност на сведението. — Аз ще ти дам златно крусадо!