— Иди я виж… — Погледът му блуждаеше по вази и пепелници, на гоблени със златни нишки, по картини с фазани и плодове. „Наистина, кой беше казал на София какво да купи?“
— Ти ме пускаш, Вангели?
— Аз? Къде?
— Да видя Виена, Париж… столицата на света, пирате!
— Сама?
— Ще взема момчетата и Бриджит, гувернантката, и брат ми, и Котленеца…
— Не! — Вангел поклати глава. — Лазар и Стефан тръгват с мен! Ще наемеш охрана! Трима! Да служат за кочияши, слуги и копои. Щом ги избереш, искам да ги видя!
— Значи ме пускаш?… Княгиня Авалова с децата си, с гувернантката им и с охрана? Господи, ще полудея! — София се хвърли на врата му и го захапа за устните. — Ела в спалнята!
Преди да му се отдаде, София изпроси още нещо — ландото със сивите коне.
— Лазаре, заминаваш на север! — каза Белия. — Стефан се прибира в Скендера, а София тръгва да търси охрана за пътуването си.
— Отивам да се съветвам с госпожа вода Мойчан — каза жена му, задъхана от бързане. Вангел запомни името. Тази фамилия за първи, но не и за последен път се появяваше в живота му.
Бриджит, французойката, красиво младо момиче, сервира кафе с каймак и мляко в задното патио и побърза да ги остави сами.
— Време е да започваме коневъдството, дон.
— Това ще бъде официалната причина за пътуването. Ще стигнеш до Виница, Житомир, до Ровно чак… Виж какви възможности имаме да изкупим следващата реколта на пшеницата. Ако можеш, купи цялата. След това се връщаш в Калия и наемаш пристан и складове. Работиш под имената Шкодер и Мехия. Купи толкова чиновници, колкото са необходими! Разбра ли, Лазаре?
— Не съвсем, дон.
— Засега това е всичко. София заминава за Европа, аз за България. Напролет ще се срещнем в Скендера. Тогава ще искам зърно, складове и пристан, шурей! Конете ще бъдат онзи повод за пътуване, който трябва да заблуди Кобадин и Неводари. Ще пътуваш толкова пъти, колкото се налага!
— Разбрано, дон!
— Сбогувай се със София и тръгвай! Време е да започнем работа, Лазаре!
София тръгна на път с кредит във Виенския клон на банка „Братя Бернщайн“ и трима конни стражи. Вангел ги изпрати до покрайнините на Яш, назначи иконом на „Галан“ и заповяда на Стефан да приготви каретата.
Животът в Молдова му се виждаше добре уреден, дори улегнал. Фамилните имоти бяха готови, децата растяха, златото доби законна сила, родът му титла. Вангел не възразяваше, когато го титулуваха, но сам все още не се наричаше княз, макар да знаеше, че един ден това ще направи впечатление. „Дон“ му звучеше по-добре и по-заслужено.
Заваляха дъждове и небето захлупи езерната повърхност. Стефан набави слуги сред бесарабските българи, Белия назначи пазач на Лазаровата къща и заповяда на Влаха да откара Котленеца в чифлика му.
Останал сам, княз Авалов почувства остри пристъпи на скука. Имотът беше облагороден, дори езерният кей беше завършен преди дъждовете. Напълни камината, запали я, викна Сур и седна пред огъня с лула в уста. Дъждът се лееше от оловно небе, природата се беше смълчала, дивечът притихнал на сушина. Всеобхватна скука владееше Скендера. Пътищата бяха разкаляни и не беше време за път. Обърнеше ли на сняг обаче, Белия нямаше да, остане ден повече тук… Само студ да стегне калта и снегът да отвори видимостта на простора…
Можеше да отскочи до Абруд или до някой от воеводите. „По-добре при Аурел… Като се върне Влаха, ще се отбия в гарнизона“… Белия затвори очи, но почувства, че някой влиза.
— Искаш ли кафе, дон? — Мана беше усвоила това обръщение и макар че наричаше София „господарке“ и изпитваше панически страх от нея, към него се отнасяше фамилиарно и свойски.
— Не… всъщност да! Нахрани Сур и го пусни…
— И тогава кафе, нали, дон?
Белия се унесе в дрямка. Когато момичето го събуди, сънуваше бесенето на Махмуд черкеза на площада в Сидра.
— Откъде си? — попита той, докато взимаше чашата от ръцете й.
— От Браила. Румънка съм, дон. Избягах…
— Защо?
— Мъж… — Вангел чу кокетство в гласа й и вдигна глава. — Забърках една срамна история, дон… Офицер, женен… Ако не бях избягала, баща ми щеше да ме убие!
— Мъж? — Белия нямаше намерение да се впуска в разговор, но Мана не даваше вид, че бърза. Приседна на облегалката на отсрещния фотьойл и той се принуди да я покани.
— Седни, Мана.
Момичето се подчини със светнали очи.
— Мъж, дон, офицер… Много обичам мъжете! Сега си сам, дон… Искаш ли да легнеш с мен…