— Доволен ли си от имота, Котленец?
— О, дон… Аз съм собственик на толкова земя, колкото цялата мера на Котел! Никога няма да ти се издължа, дон. Бог да бди над дома ти!
— Казах, че не ми дължиш нищо! Но ще разчитам на тебе… Запомни го!
— Ще го помня до гроб, дон!
— Добре… — Вангел огледа къщата, кошарите за овце, двете каруци, волски и конски впряг, рало с палешник, гребла… Стефан се готвеше за работа и очите му грееха трескаво. — Имаш ли всичко необходимо?
— Набавям, дон. До края на дните ми Скендера ще има всичко — масло, мляко, кашкавал, пилета, месо… Достатъчно е икономът да каже: „Котленец, дай това и това!“, и веднага е на масата ти, дон!
— Благодаря, Стефане. Щеше да търсиш жена… Намери ли?
— Къде ти жена в тази пустиня, дон. Догодина, наесен, ще обиколя селата… Дотогава ще карам сам.
— В Скендера има едно момиче… Мана. Виждал ли си я?
— Виждал съм я, господарю. Бяла, хубава… Господин Лазар я харесва.
— Остави Лазар! Ти харесваш ли я? — Вангел го прекъсна грубо. Не можеше да остави Мана на Лазар. Сега вече не!
— Харесвам я, дон, но тя дали ще ме хареса?
— Това остави на мен! Приготви се, Котленец! Довечера ти изпращам момичето!
Белия стана, взе поводите и тръгна пеша през сухия трамбован двор.
— Бъди добър с нея, Стефане! Животът й не е бил лек!
Вангел скочи на седлото и се обърна. Котленеца седеше онемял и от изненадващото щастие, и от страха пред бъдещето.
9
Студът разбуди старата рана в рамото и болката непрекъснато напомняше за себе си. Вангел пътуваше с каретата, но Ром тичаше редом с впрегатните коне и Белия често го възсядаше да раздвижи кръвта си и да се стопли. Пътуваше от Русчук за Плевен с редовните документи на княз Авалов, заверени от отоманските власти. За пръв път беше легален пътник в границите на Империята и изпитваше наслада от сервилността на чиновниците, на заптиите, дори на редовната войска, която симулираше преследване на черкези и кърджалии, истинското бедствие за населението.
Пътищата бяха задръстени от бегълци, ужасът и мъката бяха повсеместни, унижението толкова дълбоко и всеобхватно, че нещастниците, обезверени и в бога, и в хората, не реагираха дори на парите, които Белия раздаваше, мъчейки се да внесе временен лъч в пълния мрак на отчаянието.
Населението беше сведено до състояние на безволно инертно стадо, лутащо се без водач от място на място в напразно търсене на мир, спокойствие и време за зарастване на гноящите рани. Убийства, изнасилвания, садистични мъчения за развлечение на кръвожадния аллахов воин — това отдавна не правеше впечатление. Съзнанието за пълното безправие беше толкова дълбоко, че се беше превърнало в неделима част от битието. Българинът беше свикнал да мисли, че жалката му съдба е отредена от бога и че всеки османлия има неотменимото, божествено право да разполага с всичко негово, включително и живота му.
Белия скиташе повече от месец по пътищата на България с надеждата да види капка гордост. Напразно. „И с тези хора аз се готвех да възкресявам Византия?“ Наивна, смехотворна лудост. Мъже могъщи като мечки със смирени очи наблюдаваха изнасилванията на жените си и с овче безразличие ги приемаха обратно под покривите си. Стотици, хиляди селяни търпяха няколко кърджалийски шайки, вместо да ги пребият с камъни… Достатъчно беше да плюят по веднъж, за да ги издавят, но прекършената им гордост не дръзваше и да помисли за самозащита.
Вангел Белия дявол се разболя от унижение. Сънят му се разстрои не само от болките в рамото, апетитът го напусна, духът му потъваше в дебрите на непознат мрак, от дълбините на душата се зараждаше особена ярост, не онази, която го превърна в оръжие, в нападател, дори в убиец. Белия се въртеше плувнал в пот по твърдите нарове на ханищата и се мъчеше да прозре състоянието си. Болеше го душата, тялото, а беше здрав… Изпитваше безмерна омраза, а нещо го въздържаше от действие. Във всяка друга ситуация и по всяко друго време би вкарал в работа пищовите, мускетите, закачени накръст над главата му. Би клал, бесил, палил, ако една хилядна от това гигантско унижение беше негово. Унижението беше чуждо. Да, чуждо! Тогава защо го преживяваше толкова мъчително? Вангел Белия дявол беше започнал да се чувствува българин, но още не съзнаваше обема на понятието, още по-малко последствията на това нещастие.
Пътуваше на юг. Белотата на снега ослепяваше очите. Студът вцепеняваше природата и освен вълците всичко друго се беше укрило. Сур пропъждаше мършавите самци, но една вълчица го подмами и вече трето денонощие го нямаше. Вангел го отписа и Влаха подгони конете по равния път към Плевен. Към обяд от снега изплува полуопожарена църквица, кацнала на единственото възвишение в равнината.