— Влах! — викна Белия. — Ще обядваме на завет!
Църквата беше по-внушителна, отколкото изглеждаше. Куполът й беше изгорял. На негово място стърчеше скован от дъски кръст, килнат, готов да падне при първия напор на вятъра, но вътре, макар и разграбен амвонът и разбита вратата на олтара, църквата беше просторна и чиста. В средата й гореше мангал, а до него с книга в ръка, с остър враждебен поглед седеше млад свещеник, облечен в проскубани кожи и пояс, от който стърчеше дръжката на кама.
— Добър, ден, отче — поздрави Вангел. — Нека се сгреем на огъня.
— Християнин ли си, сине? — Отчето беше по-млад от него. Имаше дрезгавия глас на човек, мълчал дълго, и кървясалите очи на пияницата.
— Родих се християнин — отговори Белия. — От родители християни.
— Загуби ли вярата в бога?
— Не стигнах до вярата. — Вангел се усмихна кротко, седна срещу него и подложи длани на огъня. — Турците ли опожариха църквата?
Свещеникът кимна разсеяно.
— Какво има преди вярата, сине?
Вангел изпита чувството, че го тласкат към изповед.
— Смърт! Родих се за живота на звяра, отче!
— Колко души си погубил, войнико?
— Много… — „Не бих могъл да ги изброя!“ — помисли Белия, далече от угризенията и покаянието. „Трябваше да убивам!“, и добави: — Чака ме ад и вечен огън!
Вратата изскърца. Белия очакваше да се появи Влаха, но в църквата се вмъкна вълкодава, легна в краката му и затвори очи. Влаха влезе, постла бяла кърпа и подреди храната.
— Ще нахраня Сур, дон, и ще легна. Трябвам ли ти?
— Не, Влах. Върви да спиш.
Свещеникът не мръдна, не погледна храната, не реагира нито на Сур, нито на Влаха. Изглеждаше мъртъв и празен, а беше млад и, ей богу, силен. Белия виждаше тежките му ръце, мускулестия врат, широкия, жилест гръб.
— За изповед ли дойде, пътнико?
— За отговор… Кой построи божия храм далеч от стадото?
— Наоколо имаше села, пътнико. Останките им лежат под снега.
— Къде отидоха хората, попе? Защо напуснаха равнината?
— Жените по харемите, мъжете под нож, децата в еничарските табии! Бог наказва безволието, бездушието, робията…
— Ти как оцеля, служителю божи? Или ти насъска читаците?
Попът, не отговори. Белия наля вино, откъсна хляб, отряза парче пастърма и му ги подаде. Сур започна да лае, свещеникът скочи и изтича на прозореца.
— Ездачи! — каза той.
— Колко?
— Шест коня!
Влаха внесе наръч мускети.
— Читаци, дон!
— Редовна армия?
— Кърджалии — каза отчето. — Кръвници!
— Да ги избием, дон?
— За бога! — викна свещеникът. — Ударите ли ги, ще затрият съседния град! До основи ще го изгорят, до крак ще го изколят!
Белия стана.
— Ако остане жив кърджалия, да разкаже какво се е случило тук на връх понеделник… Застани до вратата, Влах! Ще поемеш най-близките двама!
Попът се втурна към олтара, падна по очи и взе да шепне молитви. Вангел зачекна пищовите и премести камата от ботуша в пояса.
— Видяха каретата, дон! Слизат от конете, връзват ги! Идват, дон, първият натиска бравата…
Вангел застана с лице към вратата, изчака любопитните османлии и изпразни пищовите в главите на първите двама. Преди да се разсее пушекът, Влаха лавна с мускетите. Белия скочи, заби камата в гърлото на едър османлия, грабна ятагана, но преди да посече последния, Влаха разби главата му с приклада.
— Готово, попе! — каза Белия. — Пътуват за ада!
Свещеникът скочи в транс, юрна се към вратата, но там го посрещна Сур, хвърли се отгоре му и го срина между труповете.
— Къде хукна, попе? — Вангел отпиваше вино, дъвчеше пастърмата. — Страшното мина!
Влаха вдигна свещеника и го обърна с лице към Белия.
— Ела на себе си, попе! Мъж си, дявол да те вземе!
— Убийци! — изсъска свещеникът. — Кървави зверове. Господ да ви е на помощ!
— А тия бяха ангели? Не се превземай, попе, да не те пратя след тях! Отървах ти кожата, дявол брадат! — Белия скочи и удари гръмка плесница на божия служител. — Влах, намери лопата! Бързо! А ти, жабо в расо, ще изкопаеш гроб за шестима! До довечера да погребеш читаците! Или и ти ще легнеш при тях!
Белия хапна насила, без апетит, пи вино, не му се услади, уви се в кожи и легна до мангала. До едно време чуваше лопатата на свещеника, после заспа. Душата му се отпусна, но за да отпусне душата си, отново трябваше да накървѝ ръцете. „Ще ви изтребвам, където ви срещна, кучета рязани!“