— Как се казваш, господине? — попита попът. Труповете бяха погребани, конете разгонени из полето за курбан на вълците, сбруята изгорена в мангала, кръвта измита със сапун. Заваля сняг, небето се надвеси над кръста и се скъса. Валеше на парцали и затрупваше всичко — и престъпления, и дела християнски, угодни богу!
— Защо ти е името ми, жабо? За предателство ли, Юда Искариотски?
— Не говори така, господине! — Попът ядеше със стръв и лакомия. Беше премръзнал, уморен. Замръзналата земя с мъка се поддаваше на лопатата, но страхът му беше минал и в очите му гореше любопитство. — Аз съм свещеник, божи човек… Грехът на предателството не лежи на душата ми.
— Българин съм, попе. Това е достатъчно!
— А аз — монах, господине. Василий ми е името. Светското Манол от Годеч… в планините. Сирак съм, сестра имах, пропадна по харемите. Старите измряха от холерата. Оцелях, скрих се при монасите. Бях послушник, ръкоположиха ме и ме изпратиха тук… Богат край беше, скот много, села многолюдни… После сърбите се вдигнаха на буна и Ибрахим Али паша настани войските си насред полето. За един месец краят заприлича на ударен от чума!
— И никой не вдигна ръка да се защити от клането?
— Никой, господине мой! Стадото човешко е до смърт наплашено!
Влезе Влаха. Сънят още личеше на лицето му.
— Кога тръгваме, дон?
— Щом се стъмни.
— Вземи ме в града, господине! Тук и от умряло куче съм по-безполезен!
— Плъх си ти, попе! И овца наплашена… По друмищата скитат мъже, равни на бога и на дявола!
Василий наведе глава и не я вдигна ни когато Влаха прибираше багажа, ни когато Вангел се провикна от вратата:
— Сбогом, попе!
Плевен беше крепостен град, София град на баните, Перник на циганите, Мелник на виното, Скопие на евреите — търговци, Охрид на монасите, Битоля на сарачи и гайтанджии… после идваше Солун, а там го чакаше Филип Ткон Македонец. Там щеше да акостира и Сокон Мехия с „Белия дявол“.
Вангел се прекръсти и тръгна да търси бащината си къща, но там, където го заведе интуицията, вече нямаше нищо. Българите бяха напуснали махалата, сега тук живееха евреи, а на мястото на родния му дом строяха синагога…
На централния площад на Битоля се стичаше тълпа, подкарана от конни заптии. — „Бесене?“ Петима млади българи увиснаха на примките, но умряха кротко, смирено, с очи, обърнати към бога. Вангел помнеше яростта на Махмуд черкеза и изгледа екзекуцията в треска. „Тия овни поне можеха да напсуват мъчителите си! Да плюят с презрение! Да потърсят подкрепата на тълпата!… Направете нещо, момчета! Една дума, един жест, дявол да ви вземе! Омраза… Омраза викнете в очите!“
Нищо подобно не се случи. Умряха без вопъл и тълпата се разотиде. На площада останаха заптийски офицери, охрана от пазванти и той. Ориенталските погледи се впиха в него, зелени, подозрителни, зли… Двама заптии минаха зад гърба му.
— Кой сте вие, ефенди — попита офицер с висш чин и злато по пагоните.
— Княз Вангел Авалов от Молдова — отговори той.
— Говорите турски?
— Бях посланик при двора на негово величество падишаха.
— Имате ли тескере?
Вангел му подаде документите си, офицерите се струпаха да ги разглеждат.
— Откъде пътувате, княз ефенди?
— От Яш за Солун, господа. С разрешение на имперските власти.
— По работа, по търговия? Кой пътува през зимата, княз ефенди?
— Маслини, господа! Ще изнасям маслини по море. Търся чистокръвни арабски коне… Ще внасям артилерия за флота на султана.
— Машалла! — наивност и одобрение се четеше по лицата им. Най-високият от тях стигаше до рамото на Белия дявол, а отоманското възхищение от бабаитлъка му беше добре известно. — Бъдете наш гост, княз ефенди!
Вангел знаеше да седи по турски, но знаеше също, че не бива да го прави, затова изпъна крака пред себе си и пое кафето. Турското любопитство беше безгранично. „Откъде си, женен ли си? Деца имаш ли, а родители, а братя и сестри, богат ли си, колко, къде ще наемеш кораби за търговията си, колко ще спечелиш от топовете, а от маслините, бил ли си на война, убивал ли си, какъв е князът на Молдова?“
Вангел отговаряше бавно, едносрично. И високомерието на аристократа бързо ги превърна в парии. Какъв е смисълът да си аристократ, ако не е божественото право да внушиш на простака, че е простак? Белия ползваше широко духовното си надмощие и когато попита: „За какви престъпления избесихте българите?“, беше сигурен, че ще чуе истината.
— За назидание, княз ефенди!… Двама са хванати да яздят коне, единият е бил облечен в синьо — божествения цвят на правоверните, — друг е псувал аллаха, а петият… — офицерите се спогледаха и избухнаха в смях. Това беше смях без задръжки, смях докрай, смехът на идиота. — Намерихме го запрян, княз ефенди. Питаме го: „Защо си тук, гяур?“ „Не знам“ — вика. „Като не знаеш — на бесилото!“ Това е…