— Един ден ще платите тази кръв, господа — спокойно, дори кротко каза Белия. — И заекът, че е заек, ако го притиснеш в ъгъла, ще те ухапе!
Офицерите пиеха кафе, дърпаха от наргилетата и бяха склонни да се смеят гръмогласно и безпричинно.
— Раята е рая, княз ефенди! Ако не я колиш дълго, отпуска се, кураж набира, започва да гледа в паницата на правоверния, за жените му мисли… дори за свое царство започват да мечтаят, мамка им гяурска!
— По тези земи някога е цъфтяла Византия, господа офицери.
— Не, княз ефенди! — Енвер бей, старшият офицер, поклати глава. — По тия земи е било царството на българите, а те са водили война с Константинопол хиляди години. Ако българите бяха съюзници на Византия, султан Мехмед Втори, Завоевателя, царство му небесно, нямаше да вземе Свещения град!
Белия изтръпна.
— Грешиш, Енвер бей — каза той, но вътрешно беше сигурен, че офицерът казва истината. „Защо?“ — нито тогава, нито някога успя да си отговори.
— Не греша, княз ефенди. В книгите го пише. И от арабски, и от византийски книги знам, че българите от север и арабите от юг са хилядолетни врагове на Империята, докато Василий Втори Македонец не ослепява хиляди българи и държавата му пада под ударите на ромеи и сърби!
Потни вади шурнаха по гърба на княз Авалов Дон де мар, наречен Белия дявол. „И аз воювам за възкресението на хилядолетния враг на предците си! Аз, Вангел от Битоля! Гавриш ли се с мен, господи?“
— Сигурен ли си в думите си, бей ефенди?
— Напълно, княже! Книгите не лъжат. В тях е описано всичко!
Вангел се замисли.
— Тогава кои народи основаха империята на ромеите?
— Гърците, княже. Тагмите на Византия са владели Сирия, Грузия, Армения, островите, Далмация на запад до руските брегове на Понт — на изток… Огромна империя, твоя светлост, но отоманската е по-голяма и по-могъща, да даде аллах мъдрост и сили на падишаха!
— Ишалла! — възкликнаха офицерите с дълбоки поклони. — Яша падишах!
— Казваш, Енвер бей, българите са имали царство?
— Голямо и силно, княже. До Пеща на запад, до Киев на изток. Три пъти са обсаждали Свещения град!
Сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение. Непозната мъка го душеше за гърлото.
— И как са изпаднали на този хал… българите, бей? Как стана така, че ги бесите като овце бездушни?
Офицерите отново избухнаха в див смях.
— Ятаганът на правоверния наведе главата на раите, твоя светлост. Потомците на Осман султан избиха воините на България, дадоха на огън дворците им, разчекнаха жените, отведоха конете им… Правоверният спахия, да е свято името му, изби всеки, който може да чете и пише, всеки, който помни за гордост и неподчинение, всеки, който гледа в очите и носи дързост в сърцето.
Белия дявол вече знаеше истината. В миг прозря духовния си смут, осъзна изворите на яростта си, липсата на апетит, безсънието. „Внимавай, Аваля, читаците те гледат!“ Пресегна се, грабна кана с вода и дълго и жадно пи. Събираше мислите си, овладяваше нервите си, викаше на помощ лукавството, така необходимо в разговор със смъртен враг. Че е намерил смъртния си враг, за него нямаше съмнение.
Вечерта Вангел отпрати каретата по пътя към Истанбул и върза Ром пред „Пелистер-хан“, взе стая и легна с дрехите. „Ще затрия Енвер бей! — мислеше той. — Енвер чете, знае, мъдър е, а щом османлиите избиват първо умовете на покорените, значи, и с тях трябва да се постъпва по същия начин!“
Когато мюезинът престана да скимти от минарето и правоверните се прибраха по къщите, Вангел попита ханджията къде да намери бея, нахлупи вълчия си калпак до очите и тръгна да го търси.
На прага на двуетажен сарай слугата ринеше сняг.
— Момче — Вангел му подаде една лира, — кажи на Енвер бей, че княз Авалов иска да го види!
Беят се появи по бели чорапи, гологлав, наметнат с къс сърмен елек.
— Добре дошъл, княз ефенди. Заповядай!
— Не, бей! Дойдох да ти кажа, че и аз съм българин! — Белия измъкна пищова и пръсна челото на офицера. Изстрелът проехтя на километри в мъртвата тишина на битолската нощ.
— Момче! — Вангел хвана слугата за врата. — Турчин ли си?
— Бошнак, бей ефенди… Отдалече съм.
— Бягай, момче! Заптиите ще те обесят на първия клон! — Белия му пъхна няколко златни лири в пазвата, обърна се и бързо тръгна към хана.
Яхна Ром и заби пети в корема му. Потерята щеше да го търси на юг, а той не за първи път бягаше от потери на изток, към Свещения град.