Вангел плуваше към Сидра по две причини. Първата — тайна и въпреки това официалната, и една лична. Неговите корита трябваше да изведат Британия на брега на Средиземно море, сега повече отвсякога; Белия щеше да поддържа враговете на Османия… но в Сидра бяха и някои от малкото му живи врагове и беше време да получат наказанието си.
Сокон бе открил баща си в Хопа, на южния бряг на Черно море, но само няколко дни преди смъртта му. Погребал го по християнски, но когато вдигнал църква в центъра на селото, местният валия го повикал.
— Да не би ти, Сокон Мехия бей, да си оня Сокон, дето е върлувал с Белия дявол из Янина? — попитал той.
Лазът отговорил, че не знае къде е Янина, а с дяволи няма работа, ни бели, ни черни.
— Аз съм християнин, валия бей — добавил той, но от този момент живеел нащрек, готов всеки момент да яхне коня.
Валията дал вид, че вярва, но няколко дни по-късно един от съселяните викнал в кръчмата:
— Заптии идват към Хопа! Който има казан за ракия, да го крие у сламата!
Сокон скочил, яхнал коня, изчакал заптиите да влязат в селото и в кариер се понесъл към Трапезунд. Два дни по-късно издърпал котвата на корвета и излязъл в открито море.
— Няма живот по родните брегове, дон! — беше казал Сокон Мехия. — Само речѝ, и ще те последвам в ада!
Филип беше останал в Солун. Изглеждаше още по-блед и отчаян, още по̀ фанатик от онзи ден, когато, тръгвайки да търси Марс, Белия го остави в залива на Сидра.
— Не, Вангелис! — каза архонтът. — Свърших с морските авантюри. Моят народ не е узрял за война. Сега силата на словото е единственото оръжие на Византия… А то може да звучи единствено от амвона.
— Кой е твоят народ, Филип?
Архонтът вдигна очи, но сега в тях нямаше и следа от смирение.
— Гръцкият, Вангелис. Ромеите са моите прадеди. Византия обаче е люлка на много народи. Всичко на този грешен свят — архитектура, театър, поезия, мореходство… — всичко е създадено от моя народ, елинския, и това му дава право… историческо право, Вангелис, да бъде водещо начало във Велика многонационална Византия!
— Как постъпва Византия с тия, които не желаят да живеят под скиптъра й? Може би така, както Отомания с гърците в Истанбул, с българите в Солун, със сирийците в Алеп? Така ли, Филип?
Не — Ткон Македонец поклати глава. — Не, дон! Византия е доброволно сдружение на народите!
Архонтът избягна прекия отговор. Вангел не настоя. Корветът беше на пет левги от пристанището на Солун, свечеряваше се и лазът нервничеше в лорчата. Трябваше да върне византиеца на брега.
— Как да те разбирам? — попита Вангел. — Започваш служба при бога?
— При патриарха на православните гърци! Ще бъда негов секретар и довереник, докато…
— Докато!
— Докато дойде време за меча…
„Аз ще го вдигна още тази есен!“ — мислеше Вангел, гледайки отдалечаването на архонта. „Ще го вдигна, Филип, но не аз, Вангел Аваля! Ще го вдигне Белия дявол с яростта на отчаянието!“
Мълчалив и кротък, Влаха се оказа сръчен моряк и с бързината на Менон усвояваше ветроходството. Не бяха излезли от Егейско море, а вече знаеше имената на ветрила, мачти, рей, с интуицията на албатрос чувстваше вятъра, с вещината на португалец го улавяше и насочваше корвета в желаната посока.
— Роден си за море, Влах! — каза Белия, загледан в сръчните манипулации на своя слуга. — Ще те направя капитан на шхуна. По Дунава — от делтата до Виена! Пират! Ще те направя пират — страшилище, Влах!
— Щом ти искаш, ще бъда пират, дон! — весело, без угодничество отговори той. — Аз съм твой, дон!
— Защо, Влах?
Момчето не отговори дълго.
— Не знам, дон… Когато те видях, казах си: „Искам да живея до този мъж!“
Белия се загледа в мургавия белозъб момък, опита да чуе фалш в гласа му, да види коварство в очите… Напразно, гледаше го открито, ясно, весело, а заедно с това мъжки и смело.
— Колко си годишен?
— Около двадесет, дон.
— Къде си роден?
— Във Видин, на Дунава… Минахме близо до моя град.
— Как се озова в Молдова?
— Бягах от турците. Ако един ден тръгнеш срещу тях, ще бъда до тебе, дон!
Вангел се усмихна.
— Ще видим, Влах. Първо пират по Дунава, а после каквото е рекъл господ. Гладен съм… Донеси вино и покани шотландеца. Само него, Сокон да поеме вахтата!
— Кой ще води флота, Шон! — попита Белия. Влаха им поднесе гореща овнешка супа с кокали и сушено говеждо. Ядоха стръвно, пиха вино, после запалиха лули и излязоха на квартердека да видят залеза.
— Аз, княз!
— Наричай ме Ранг, Шон.
— Джон иска да свикнеш с титлата.