Исак кимна. Слабото му, умно лице беше спокойно, но в очите се четеше мъка.
— Аз изпратих Менон, Вангелис… Вземи такава цена, каквато отговаря на престъплението!
В миг Белия разбра, че няма да посегне нито на неговия, нито на нейния живот.
— Защо, Исак? — глухо, с чужд глас попита той.
— Ти беше пречка към върховната власт… Мечтаех за Велика Византия, а ти си твърде много пират, за да повярвам на Филип, че ще пролееш кръвта си за чужда слава.
Белия чуваше самата истина.
— Ако тогава ми беше казал тези думи, сега отношенията ни щяха да бъдат други!
— Възможно… но вече е без значение!
— Защо?
— Защото изпратих Менон!
Исак вдигна ръка, взе пръстите на Дарма, поднесе ги към устните си и целуна зелените им върхове. Белия дишаше тежко, пулсът го блъскаше в гърлото. Занизаха се мигове, дълги като години. Извърна се рязко, събори амфората, с гняв и ярост размаза гроздето по плочника, ритна картината на архонта и ревна, задушен от собствения си глас:
— Лаз! На борда!
До вечерта Белия лежа в каютата. Никой не посмя да го безпокои, макар Сокон да се страхуваше от атака на шхуните, а Влаха чакаше разрешение да отиде в града за питейна вода. Когато жегата падна и духна от морето, Вангел излезе, заля главата си с морска вода и викна:
— Влах, доведи Амин!
Старецът едва дишаше. Горещината в трюма беше нетърпима. Едно денонощие беше достатъчно да превърне в дрипа спеченото от вятър и слънце пиратско тяло.
— Седни, Амин. Искаш ли вода?
Пиратът кимна. Пи жадно, докато водата не започна да се лее по мършавия му стомах.
— Как мислиш, Амин, какво ще направя с тебе?
— Ще ме обесиш, дон! Като Махмуд Лудия.
— Защо?
— Посегнах на жена ти, на златото ти… И аз да съм, ще те обеся, дон!
— Като знаеш как се заплаща такава кражба, защо пипаш, куче краставо!
Това беше тежка обида и гордият сарацин не я преглътна. С извънредни усилия овладя гласа си и отговори:
— Аз съм пират, дон. От дете скитам по морето… сигурно наближавам петдесетте! От дете съм учен да посягам на чуждото. Знаеш какво е да си пират. Пиратът не зачита никого, ни аллах, ни дявола, ни баща си!
— Ще те обеся, Амин! — каза Белия, но знаеше, че няма да го направи. — Върви долу! Бързо!
Сарацинът се вдигна, взе веригата си и тръгна след Влаха. Вангел седя дълго, загледан в плоските покриви на Сидра. Не мислеше, не чувстваше, просто рееше празен поглед… Когато излезе от вцепенението, екипажът се беше взрял в него.
— Какво гледате, дяволи проклети! Веднага да измиете палубата! Влах, Сокон да доведе Тургут, а ти вземи един човек и върви за вода! Бързо!
Либиецът Тургут Сфакс изглеждаше по-зле от Амин. Силите му бяха по-малко, мъките по-големи, нервите скъсани. Трепереше от страх, от обида, от ярост… Той, либиецът, щеше да бъде обесен от чужда ръка на площада на либийския град!
— Защо ме викаш, дон? — злобно, съскащо попита той. — Амин ти е казал всичко!
Вангел скочи.
— Махай се… Лаз, махни това куче! Доведи Менон!
Белия влезе в каютата, наля стакан вино и излезе на квартердека. Сокон го водеше.
— Свали му веригата, лаз! Така… Дайте му стол… това е шуреят ми, дявол да ви вземе! Когато се върне Влаха, вземи лорчата и предупреди шхуните, че утре сутрин Вангел Дон де мар ще говори… Така им кажи: „Ще говори!“
— Как си, Меноне? — попита той.
— Зле, дон. Долу е нетърпимо.
— Знам. — Белия се усмихна. — Предупреждавах те, а не го правя с никого. Признай, предупреждавах ли те?
— Да, дон! Заложих на слабия кон… Бях сигурен, че Погонат ще ти види сметката!
— Искаш ли вино?
Менон кимна. Белия го остави сам, но когато се върна със стакан, шуреят му не беше помръднал от стола.
— Дадох ти възможност да избягаш, Меноне! Достатъчно беше да скочиш във водата.
Албанецът поклати глава, усмихна се тъжно, пое виното, отпи, по-скоро накваси устните си.
— Няма отърване от тебе, дон! Разбрах го след Янина!
— Знаеше, че ще те търся?
— Не само аз, и Погонат, и Амин, и либиецът… Всички знаехме, че един ден ще се появиш в Сидра.
— Защо не се скри… Свят голям.
— Не, дон! Малък е светът… Мислех да бягам, но разбрах, че ще ме намериш, където и да се дяна! Реших тук да посрещна съдбата си.
— Извърши черно предателство, Меноне! Да речем, че Погонат те е заставил да ме убиеш, макар и това да не те оправдава… Аз съм мъж на сестра ти! Двамата ти племенници носят моето име! Аз склопих очите на брат ти, аз изведох Лазар и София далече от ръката на султана… Аз те направих моряк, капитане, дори дон де мар… За да доживея очна среща с Аян Янински! Кой те подтикна към такава мерзост, Меноне?