— Никой, дон. Знаех, че докато си жив, животът ми е в опасност!
— Не разбра ли, че не умирам лесно, момче?
— Разбрах, дон… късно.
— Тогава ще изтърпиш последствията!
— Свикнал съм с тази мисъл… Като те видях там, на вратата, вярвай ми, изпитах облекчение… Твоето появяване беше краят на един безкраен кошмар!
— Намерих Погонат, Меноне.
— И сега е мъртъв плъх? И той, и мавританката…
— Не.
— Защо?
— Не знам! — Белия допи виното и хвърли чашата зад борда. — Лаз — викна той, — свали го в трюма!
Менон не очакваше внезапната смяна на настроението му и ужасът изби на лицето.
— Пожали ме, дон — каза той. Шепнеше, готвеше се да моли, да стене, но лазът го грабна за врата и го отнесе.
На сутринта Влаха нахлу в каютата.
— Дон, дон… събуди се, дон! Ела!
Вангел скочи и излезе на палубата. Долу, на стапела, потръпваше черен жребец. Водеше го Исак Погонат. Животното беше самото съвършенство, стройно, изящно, буйно… Никога и никъде не беше виждал по-красив кон. „Диомед“ — паметта му върна едно старо обещание на архонта. Сега този жребец беше негов. Потомъкът на императорите се отплащаше и за любовта си, и за живота…
10
Кърк доведе хиляда и сто воини. Транспортните кораби ги бяха стоварили в порт Судан, на брега на Червено море. За един месец бяха успели да пресекат Либийската пустиня. В Сидра се появиха грохнали, измършавели, но подчинени на желязна дисциплина. Шон ги разпредели по корабите и обяви два дена почивка. Войниците изпраха дрехите си, обръснаха се, намазаха с мас ботушите и съсипаната банда се превърна в армия, пълна с чувство за собствена значимост, готова да мре, ако интересите на Британия го изискват.
Шотландците облякоха адмиралските си дрехи и Сидра онемя. Готвеше се нещо страшно, но какво, градът не смееше да мисли. На третия ден сутринта Шон вдигна „Юниън Джек“ на стенгата и бойните тръби възвестиха похода. „Белия дявол“ поведе флотилията по профила на брега. Дванадесет денонощия Вангел гледаше сивия, ерозирал скат, но когато наближиха Мароко, пейзажът се промени и сега плаваха покрай гъста растителност. Шон преустанови дневния ход, промъкваха се в пълна тъмнина. Нос Алмина беше силно укрепен испански форт и цел на атаката. Крепостта се наричаше Сеута, оръдията й бяха истински кошмар за контрабандисти, пирати, дори за кралския флот на Франция.
Кърк Хоукинс свали войниците на петдесет левги от форта, в устието на кална, жълта река, и корабите се върнаха към нос Кабо Негро да изчакат придвижването към Сеута.
Повече от век по-късно, в 1704 година, Британия щеше да стане господар на Гибралтар, сега обаче започваше генералната репетиция на тази историческа битка.
На петнадесетия ден преди разсъмване Шон нападна крепостта от североизток. Атаката беше за отвличане на вниманието, акция за заблуда, лов на тигър с голи ръце, но защитният гарнизон средоточи вниманието си на брега и Кърк успя да вдигне стълби на кулите. Започна див, ръкопашен бой. Англичаните се укрепиха в южния квартал, не напредваха, но и не отстъпваха. Испанците раздвоиха вниманието си на север, срещу корвета. На седемнадесетия ден под прикритието на нощта Британската флота свали главния десант. Защитниците се озоваха в блокада. Основните сили на Армадата бяха в Картахена, на стотици левги на север, и преди да се притекат на помощ, Форт Сеута се предаде. Англичаните защитиха южния бряг с кордон от кораби и издигнаха знамето над крепостта. Започна позиционна война на артилериите, но освен излишни жертви друг резултат нямаше. После короните се споразумяха по дипломатически път и Армадата отплава на север. Беше краят на април. Първата битка за Гибралтар беше завършена един месец по-рано от най-оптимистичните прогнози. Шон замина за Маракеш, на аудиенция при султана на Мароко, и Белия отново пое командването на корвета.
Готвеше се да отплува, когато получи покана за официален прием в крепостта. Поканата важеше и за неговите „капитани“. Белия остави флота на Сокон, избра моряци, облече ги в бели ризи, застави ги да обуят испански ботуши и ги поведе.
„Ще ме познае ли?“ — беше въпросът, който го привличаше в крепостта, макар да знаеше, че го очаква награда, а може би и титлата „пер“.
Бившият щурман Дилейни, сега облечен в червена куртка със златни шнурове и капитански отличия на шотландския калпак, го посрещна учтиво, но студено, не го позна, макар че той го въведе в тържествената зала. Пред ниска ониксова маса се бяха събрали висши офицери, а в средата, нямаше съмнение, беше самият Смарти Смайли Бруукс. Кърк Хоукинс излезе напред.