— Господа офицери, това е капитан княз Вангел Авалов, приятел на Британия, героят от Сеута! — Шотландецът преведе речта си на френски и добави: — Аз ще служа за посредник, княже!
Смарти Смайли взе думата.
— Ваше превъзходителство, от името на нейно величество кралицата и за моя чест аз съм упълномощен да ви връча най-високото воинско отличие „Железният кръст на свети Джеймс“! Кръстът се присъжда за особени заслуги към Британия! Доставете ми удоволствието, княже, лично да го окача на достойната ви гръд!
Вангел пристъпи, наведе глава, но когато церемонията свърши и от него се очакваше да се оттегли, Белия се взря в очите на адмирала и попита на френски: — Не ме ли помниш, Смарти Смайли?
Лицето на англичанина се смръщи, но миг по-късно споменът възстанови подробностите.
— Залива на Агадир? — широко усмихнат попита той. Белезите от рани личаха още, макар че гъста червена брада се опитваше да ги скрие. Смарти протегна ръка.
— Господа, князът за втори път ми се притича на помощ! — После се загледа в лицето му. — Тогава носехте някаква източна титла… Или ме лъже паметта?
— Емир Ибн Мобарак! — Вангел се усмихна горчиво. — Мина много време, адмирале! Жив ли е капитан Уиндроуз?
— О, да! Радва се на нова жена… Шеста! — Офицерите избухнаха в смях. — Жив е старият бик и все така луд по морето! Една от най-скъпите вещи в неговия дом е златният ятаган, подарък от вас, княже!
Вангел погледна изумения Кърк.
— Господа, донесох вино от Беотия. Благоволете да пиете с мен. — Левантинците внесоха черешово буре и се оттеглиха с поклони. — Днес аз получих най-скъпото отличие в живота си, благодарността на Британия. — Белия напълни чашите и вдигна своята. — Господин адмирал, господа офицери, моля предайте на нейно величество, че на източния край на морето живеят християнски народи под гнета на ислямска Отомания! Помагайки ви да проникнете в Средиземноморието, ние, източните християни, вярваме дълбоко, че ни съчувствате и подкрепяте нашата борба срещу друговерците!
Офицерите пиха мълчаливо, но никой не се нае публично да ангажира британското оръжие срещу исляма.
— Още ли мечтаете за Велика Византия, княже? — попита Смарти. Обядваха в кръгла, проветрива зала, надвесена над морето. Оттук се виждаха и испанският бряг, и водите на Атлантика. На масата бяха Кърк Хоукинс и Дилейни. Вангел беше изпратил да повикат лаза и всеки миг очакваше появяването му. Смарти не беше забравил, че Сокон го водеше из бардаците на Агадир и тази нощ щеше да се реваншира. Фанатичните католици, създателите на йезуитския орден „Христово братство“, поддържаха зад стените на Сеута истински гнезда на порока, наречени полусериозно — полуиронично „Ангелски люлки“. На „паметната нощ на победното веселие“ беше поканен и негово превъзходителство княз Авалов, кавалер на „Железният кръст на свети Джеймс“.
— Княже, — каза Смарти — Шон твърди, че държиш Филип Испанеца отговорен за провала при Коринт. Мадрид разтръби победата си по целия свят. Как да го разбирам?
— Безсмислено кръвопролитие, адмирале. Отомания загуби морето, но съсредоточи силите си на суша и не загуби и педя земя! Какво остана от тази победа, освен хвалбите на дон Хуан Австрийски?
— Турция е велика сила, княже. Наивно е да се мисли, че ще се сгромоляса от една битка, па макар и катастрофално загубена! Империята владее огромни земи, ползва неограничена човешка сила, поддържа търговски връзки с цял свят и за нея е детска шега да смаже шепа фанатици като моя приятел Филип!
— Ако хидрата получава кървящи, макар и не смъртоносни рани, ще започне да губи кръв, да се омаломощава и тогава… ако е рекъл господ, с едно последно, общо усилие ще рухне! Филип Ткон и аз я ухапахме при Лепанто. В Сирия, в Киликия, в Армения, Сърбия… непрекъснато кърви! Утре вие ще я раните в Иран, ще въстанат българи, гърци и когато целият Левант кипне, османовци ще паднат по очи пред своя аллах, за да не станат никога! Аз работя за този ден, адмирале! Това е и единствената причина днес да съм тук, сред вас!
Белия не отиде в „Ангелските люлки“. На другия ден левантинската флота щеше да отплува на изток, а той имаше да свърши още една последна работа — писмото до Ескориал. Всеки момент щяха да доведат преводач и писар, а Белия дявол вече пети час обмисляше текста. Писмото трябваше да бъде любезно, но твърдо; отмъстително, но честно да носи белега на страданието, без да е самоунизително…
„Ваше Императорско Величие“ — продиктува Вангел. — „Пиша Ви от форта на Сеута. Над главата ми плющи английското знаме и последните остатъци от испанската армия, разоръжени и унизени, се товарят на транспортни кораби, които ще ги експулсират на северния бряг на пролива. Британия спечели битката за протока и получи своя така желан ключ за Средиземно море. Аз, бившият вожд на левантинската флота край Лепанто, предоставих на Британия своите кораби и улесних техния рейд на запад. В това писмо искам да изложа причините, които ме накараха да вдигна ръка срещу Испания.“