„Ваше Императорско Величество, православните християни, наречени от Светата инквизиция еретици, гинат с хиляди под азиатския вандализъм на Османовата династия. Когато корабите на Свещената лига тръгнаха срещу Христовия враг, призивът беше «Да освободим Светите места и християните от полуострова на Балканите!» Редом с Вашата беше и левантинската флота, която аз имах злощастната чест да командувам. Победихме, Ваше Величество, но не за свобода на угнетените и не за водосвет на гроба господен! Победихме в името на неугасващата Ви слава, победихме за радост на трубадури и бардове, които днес пеят възхвали за Вас. Светите места останаха осквернени, християните на Изтока продължават да гинат под свирепия ятаган на падишаха. Испания и католическите владетели се оказаха негодни воини и недостойни защитници на Кръста! Ето защо аз, левантинецът, известен на Високата порта под името Белия дявол, поех отговорността да осигуря на Британия и протестантските монарси достъп до затворените морета. Господ да съхрани надеждите ни!“
„Ваше Императорско Величество, Вие измамихте моите сънародници, затова с правото на законно отмъщение аз Ви нанесох тази рана в Сеута. Съзнавайки своето нищожество до олимпийското величие на Вашия трон, аз си позволявам да заявя, Ваше Императорско Величество — безсмислените жертви при Лепанто са отмъстени!“
Белия дявол се раздели с англичаните и тръгна на изток. Отново плаваше по профила на африканския бряг и отново нощем. Когато отмина Тунис, излезе в открито море и пое курс към Малта. Подмина острова нощем и нагази османската акватория. За един ден се отклони от пътя, прехвърли левантинците на две шхуни, отпрати ги на юг и прекоси Егейско море. Водеше две корита начело със Сокон и Влаха. Петата шхуна беше получила пробойна при Сеута и остана на пристан там. Сокон и Влаха продължиха през проливите и Черно море за Татарбунари, а Белия хвърли котва пред Златния рог. Моряците къпеха Диомед с питейна вода. Чистокръвният араби се радваше като дете, цвилеше, виеше лебедовата си шия и беше толкова шумен, че вълкодавът, легнал на палубата с изплезен език, като че ли го гледаше с презрение.
— Красиво дете, нали, Сур? — викна Белия. Вълкодавът се вдигна тежко, качи се на квартердека, легна в краката му и заспа. На изток блестяха златните минарета на Истанбул.
Белия дявол беше доволен. Беше пощадил враговете си и това му доставяше удоволствие. Жребецът беше върнат жест, Вангел му беше преотстъпил мавританката, така че Погонат продължаваше да му е длъжен. И той, и Менон, и сарацините му дължаха живота си, но Вангел знаеше, че само на Амин може да се вярва.
— Защо ни подаряваш живота, дон? — попита старият пират. — Не те разбирам.
— Аз ви разбрах, Амин — отговори Белия. — За вас това е по-важно!
Сарацинът седя замислен, спокоен, посвоему горд, но вътрешно объркан. Тургут издаваше нетърпението си и гледаше час по-скоро да се махне от борда на корвета.
— Прости ли ни, дон?
— Да, Амин, върви си в мир!
— Отивам си, дон… Ако един ден изпиташ нужда от саби, обърни се към Амин! Животът ми ти принадлежи! Потрябва ли ти, твой е!
Да, Белия знаеше, че в Сидра има на кого да се опре… Единственият, на когото никога не би гласувал доверие, беше Менон.
— Знаех, че няма да ме убиеш, дон!
— Така ли? — Белия беше искрено учуден. — Кога разбра, че ще живееш, Меноне?
— Когато ми каза, че си пожалил Погонат и Дарма… Тогава разбрах, че си се задръстил от кръв!
Не за първи път Вангел откриваше, че Менон Шкодер не е глупак. Напротив, имаше и ум, и кураж, но беше подлец и развратен като уличница.
— Така е, Меноне, прав си… Нямам нужда от твоята кръв. Върви си!
— Искам да се откупя, дон! Ще ти изпратя теглото си в злато… Моля те да го приемеш.
Вангел знаеше какво значи този откуп, но искаше да го чуе от устата му.
— Защо, Меноне! Освобождавам те без условия.
— Не искам да бъда длъжник! — беше отговорът.
Няколко часа по-късно двама негри качиха на борда кован сандък. Вангел им каза да го внесат в каютата, но не го отвори. Вътре беше цената на Менон…