Джон Дърмънд беше видял корвета и очакваше появяването на княз Авалов.
Слугата го посрещна на входа и го поведе към резиденцията. Сур се сдави с хрътките и докато се мъчеха да ги разтърват, Джон излезе на входа, изсвири остро и прекрати схватката.
— Да или не, княже?
— Да, милорд!
— Гибралтар е наш?
— Южната му част! Нося писмо. Шон Мърдок ти изпраща доклада си, милорд!
Качиха се в кабинета. Джон се зае да чете писмото. Лицето му не изразяваше нищо, но Вангел и не чакаше да гадае настроения по английски лица. Когато привърши четенето, Джон вдигна глава:
— Английското знаме победи, милорд… „Юниън Джек“ се вее над Гибралтар!
— Шон пише, че въпросът с твоето перство тепърва ще бъде поставен. Сега са ти връчили само кръста?
— Предостатъчно, милорд. Аз само пренесох вашите войски!
— Три години Адмиралтейството не намери ефикасен начин да стовари десант в Мароко! Не подценявай заслугите си, княз Авалов!
— Както и да е… — Вангел се изтегна в стола и натъпка лулата си с холандски тютюн, който беше започнал да му се услажда. — Отсега нататък всичко е в ръцете на бога! Утре тръгвам на север, милорд! Имам една молба и едно предложение.
— Да чуем, Ранг?
— Бих искал да си доставя от този тютюн… Това е молбата.
Дърмънд се усмихна.
— Остави ми адреса си. Ще пиша на фирмата да те включи в списъка на клиентите. Да чуем предложението?
— Молдова е спокойна страна. Имам къща едновременно на два бряга — езерен и морски — и обширна земя, истинско царство на дивеча. Каня те на лов, милорд! Обещавам спокойствие и пълна почивка.
— А как ще стигна до твоя рай, Ранг?
— Ще изпратя корвета. На четвъртия ден ще акостирате на моя пристан.
Джон не отговори дълго.
— Мога ли да взема лейди Даяна?
— За мен ще бъде чест, милорд! А Яш е град с театри, казина, уреждат се конни турнири… Жена ми построи къща, в която лейди Даяна би намерила всичко необходимо за развлечение и почивка.
Дърмънд се засмя гласно.
— Кой те е учил на куртоазия? Ти не си само пират, Ранг!
— Престанах да бъда пират, милорд. Други ще пиратстват за мен. Жена ми иска да бъде княгиня, синовете й да растат като аристократи. Няма да й откажа тази измама, щом от мен се иска единствено да я финансирам, но аз, Вангел Аваля, ще обличам княжеска мантия само когато е абсолютно необходимо!
— Все по-често ще ти се налага, Ранг. Французите казват: „Благородството задължава.“
— Възможно е, но за тебе аз съм и трябва да си остана пират!
— Приемам предложението ти, Ранг! Ще ти гостуваме през август, дори и септември, но и аз имам едно условие.
— Кажи, милорд?
— Отсега нататък трябва да ме наричаш Джон!
Цялата сутрин Белия дявол прекара по пазарите за коне. Търсеше чистокръвни арабски кобили и щеше да купи колкото намери, на каквато и цена да му ги предлагаха. Яхнал Ром, той обходи десетки пазарища, но успя да купи само четири. Дори и в Истанбул чистокръвните коне бяха истинска рядкост. До вечерта моряците сковаха клетки за шестте ездитни коня, качиха каретата на борда, привързаха впрегатния екипаж за мачтите и „Белия дявол“ опъна ветрилата. На черноморската врата на Босфора два фелука му преградиха пътя, но офицерите, които се качиха на корвета, се сблъскаха с извънредното високомерие на капитан княз Авалов и след като надве-натри прегледаха документите му, побързаха да слязат в патрулната лодка.
„Белия дявол“ излезе в открито море и обърна рострата на север.
Близо година Вангел не беше виждал София и момчетата. Излезе на палубата и застана на руля. Сур се отърка в ботушите му. Изглеждаше възбуден. „Дали чувства, че се връщаме?“ — мислеше Белия, подложил русата си, започнала да побелява глава на вятъра, който гърците наричаха ливанти, турците драмодан, а пиратите — просто судесто2.
София с момчетата беше в Яш, но Лазар го посрещна в Скендера. Кеят беше готов, скован от клен и дълъг стотина метра. Буната беше два пъти по-дълга, от гранитен камък, спечен със специална жълта глина, затъпкана с пръст и трамбована като римски път. Белия върза корвета, пусна конете на воля и влезе в къщата. Имаше нова прислуга и в кухнята, и в стопанския двор, но на мястото на Мана все още никой.
— Каква работа свърши, Лазаре? — попита княз Авалов. Беше излязъл от парната баня, облечен в дълъг кашмирен халат, подарък от София след дългото й скитане из Европа.
— Наех коне, коли и капарирах реколтата, княже. През август ще отида да следя товаренето на зърното и да се разплатя със земевладелците.
— Надявам се, че никой не знае какво се върши на север?