Белия не изпитваше съжаление към бедния. В пиратските му представи за света бедни бяха неспособните, мързеливите, страхливите, а те не заслужаваха по-добра съдба, но прекомерната демонстрация на богатство беше нещо, с което не беше свикнал, а сега вече знаеше, че няма да свикне никога. Той беше богат. Сам нямаше представа за размерите на съкровищата си и щеше да ги увеличава, но не за да прекарва времето си със скучаещи аристократи, още по-малко с предвзетите им жени. Белия беше преустановил една дейност, но се готвеше да започне друга и нямаше време да скита по приеми дори ако те са кралски. От друга страна, разбираше, че не бива да отказва на София удоволствието да го представи на новите си приятели. Това щеше да я нарани, а и аристократите кой знае как щяха да изтълкуват нежеланието му да общува с височайшите им особи.
— Добре. — Вангел се върна в спалнята. — Ще остана и утре, ще се срещна, с когото искаш, а сега да видя момчетата!
Децата ставаха ангели. Облечени в костюми на хусари, високи и стройни, с меки руси коси, но с черните албански очи на майка си. Бриджит ги въведе в просторната приемна и остана до вратата. Момчетата се хвърлиха на врата му. Не бяха го забравили и Белия позволи на суровата си вътрешност да се размекне. „Ще дойде ден, и той не е далече, когато само аз ще поема възпитанието ви — мислеше той и галеше белите им глави. — Само аз, синове мои, и ще бъда зъл като надзирател на зандан, за ваше добро и за моя гордост! Дотогава порадвайте се на детството си!“
— Елате, Бриджит! — каза Белия. — Седнете. Не се страхувайте. За вас не съм страшен. Ако синовете ми научат добре вашия език и всичко необходимо, за да живеят леко в средата си, аз ще ви направя богата жена. Разбирате ли ме, Бриджит?
— Разбирам, ваше превъзходителство — с пламнали бузи отговори момичето.
— Достатъчно е да ме наричате княз! Това исках да знаете, Бриджит, и още нещо… Не ги подкупвайте. Няма да питам дали ви обичат, това не ме интересува. Ще попитам: „На какво научихте синовете ми, Бриджит?“ — и тогава ще очаквам отговор.
— Ще положа усилия да научат всичко, което аз знам, княже.
Вангел се усмихна, стараейки се да изглежда ласкав и добронамерен.
— Тогава ще бъдете човек, който не познава липсата, госпожице!
Белия се обърна към София.
— Имаш две нощи, жено! Прецени с кого искаш да ме запознаеш.
Потомственият дом на воеводите Мойчан не беше нито по-просторен, нито по-богат от неговия, ако можеше да се нарече негов замъкът на София, но имаше една много съществена отлика. По стените на приемната висяха маслените портрети на няколко поколения Мойчан, доказващи наследственото благородство на една от първите фамилии на княжеството, а в техния дом такива портрети можеха да се появят най-рано след сто години.
Разбира се, княз Авалов имаше едно безспорно предимство, беше богат като Крез, външността му създаваше смут и напрежение, а тайнствеността на личността му беше до такава степен окръжена с ореола на екзотиката, че не бяха малко тия, които се съмняваха в съществуването му. София беше казала, че ще прекарат вечерта у Мойчан, но нито тя предполагаше, нито самите домакини какво стълпотворение ще предизвика вестта, че семейството на Белия дявол ще гостува в дома им. Когато лакеят извика „Княз и княгиня Авалови!“, Вангел чу тишината с интуицията на животно, което предчувства нападение. От входната врата беше уловил долитащ шум, напомнящ жужене на пчела, сега чу тишината на очакването.
В салона имаше повече от петдесет души и всички погледи бяха обърнати към него. Вангел хвърли едно око на София. Ни следа от смут, напротив, широка усмивка цъфтеше на устните й. Към тях вървеше дребна двойка. „Домакините?“ — помисли и не се излъга. Все още не беше си позволил да хвърли поглед и на салона.
— Уважаеми, княже! — во̀да Мойчан му протегна ръка и Белия я пое внимателно. Имаше чувството, че пипа жаба. Ръката на воеводата не беше по-силна от тази на малкия му син. — Най-сетне сте сред нас! Милата София толкова ви чакаше. Тук сте сред приятели, княз Авалов. Всички ви обичат и очакват вашите разкази за далечни странствания!
— Благодаря, воевода! — Вангел се усмихна сухо. — Благодаря ви за грижите към жена ми!
Започна безконечно представяне. Разговорът наистина вървеше на френски, но трябваше малко време, за да схване, че владеят само салонната страна на езика. Представиха го на титулувани лица, някои от тях бяха зърнени крале, чиито имена вече беше чувал, тук бяха Кобадин и Неводари, срещнаха се като стари познати, тук беше и братът на Аурел, маршалът на гвардията княз Еужен Абруд, и Белия се задържа пред дребния високомерен рицар.