— Аз съм достатъчно богат.
Офицерът отпи разсеяно.
— Не съм готов за такъв отговор. Ще пиша в Яш. Имам двама-трима приятели, с които мога да говоря откровено… Трябва ми време.
— Имаш го, Аурел. Всички разходи поемам аз, но най-късно в средата на октомври моите конници трябва да отплуват от Скендера!
Аурел млъкна за дълго.
— Намери начин да се представиш на Сигизмунд. Ако той те хареса, проблемите намаляват наполовина.
Беше ред на Белия да потъне в мисли.
— Познаваш ли го?… Да познаваш един човек, значи да знаеш слабостите му.
— Сигизмунд е млад мъж… слабостите му не са по-различни от нашите… жени, коне, злато!
11
Корветът влезе в делтата на Дунава и тръгна срещу течението. Плаването нагоре по реката се оказа сложна работа. Вятърът духаше от запад на изток и корветът беше принуден да пълзи на зигзаг, напипвайки като слепец талвега на Дунава. Две денонощия му бяха необходими да се измъкне от каналите на делтата, но когато навлезе в същинското русло и ширината надхвърли една левга, пътуването тръгна по-леко.
Вятърът смени посоката, сега биеше от североизток и „Белия дявол“ заплава по-уверено. Брегът беше живописен и горист, нисък и заблатен във Влашко, висок и горист в България. Реката гъмжеше от рибарски лодки, от еднодръвки до ветроходи с кливерно платно, а те създаваха допълнителни пречки.
Целта на Вангел беше Виена. Щеше да се представи в банка „Братя Бернщайн“ и чрез агентите й да осигури складове и пласмент на зърното. Операцията изискваше дискретност и появяването му в банката формално имаше друг повод. Княз Авалов щеше да депозира в сейфовете й злато в крусадос и луидори, златни предмети на изтока, амфори, ибрици, ятагани и ханджари, които заемаха много място и бяха истинско изкушение за алчни погледи.
Празният корвет се бори девет денонощия с течението, а натежал, с пълни трюмове и избягващ десния бряг, пътуването до Виена щеше да му отнеме минимум двадесет.
Скитайки из столицата на свещената Римска империя, Вангел започна да разбира промените, настъпили у жена му.
За разлика от разгулното, диво богатство на Ориента тук, в сърцето на Европа, разкошът приличаше на майсторски нарисувана картина. Дворци, аристократи, парии и лакеи — всичко беше на точното си място. Виена беше най-чистият град в света, конете подстригани и вчесани, децата руси и ангелски чисти, слугите учтиви и сервилни, жените предизвикателни, отрупани със злато и скъпоценности и в неизменната коприна. За разлика от свирепите, агресивни тълпи на Истанбул тук улиците бяха истинско удоволствие, хората ведри и усмихнати.
Императорската гвардия, по римски образец наричана Преторианска, освен пазителка на реда и короната беше онази велика прослойка, която създаваше спокойствието и беше мъжкият елит на града. В Истанбул тази роля играеха еничарските табии, а от сравнението на Белия му се повдигаше.
За разлика от София той си даваше сметка, че този град не е за него, че няма нито финесът, нито културата, за да заеме достойно място сред населението му, още по-малко сред аристокрацията — лелеяна мечта на жена му. Богатството можеше да го вдигне най-високо до нивото на евреина — лихвар и Белия благодари на бога и случайността, че го изхвърлиха на молдовския бряг. Децата обаче можеха да учат във Виена. Богати, титулувани, чужди на комплекси, непринудени да крият миналото си, те можеха да опитат климата на този град и ако жизнената им левантинска кръв устоеше на изпитанията — и да се сраснат с него. „Момчетата ще учат във Виена!“ — мислеше Вангел, търсейки адреса на банката.
Братя Бернщайн бяха дребни, хилави евреи, с дълги редки бради и семитски носове. По луничките и червените коси те спадаха към типа джинджи, или червен идиш, най-способната прослойка на еврейството. Княз Авалов беше клиент на молдовския клон на банката, затова и двамата братя излязоха да го посрещнат. За голямо неудоволствие на Белия не намериха общ език. Бено, младият брат, отиде да доведе преводач от френски. Още едни уши щяха да узнаят истинската причина за идването му във Виена, а това го изнервяше и го пълнеше с лоши предчувствия.
Появи се млад евреин, плешив, с болнав вид и трескави, шарещи очи.
— Ваше превъзходителство — каза на изящен френски той. Поканен съм да бъда посредник при разговорите ви с господа Бернщайн. Приемате ли ме за преводач, княже?
Вангел кимна.
— Кажете на господата, че нося два сандъка със злато, които искам да предам на съхранение. Предметите ще останат в сейф, но с монетите банката е свободна да оперира.
— С какви образи са монетите, ваше превъзходителство? — попита Хано Бернщайн, големият брат и директор на сдружението на еврейските банки.