— Стига кръв, Софийо — дрезгаво се обади Лазар. — И скитане стига! Османецът не мъсти на деца и старци.
Старата не му обърна внимание. Бяха насядали в кръглия двор. Денят беше мек, слънцето преваляше, от езерото долитаха крясъците на чапли, от кея виковете на децата. В салона с остъклената веранда към морето пиеха кафе снаха му Алика, Бриджит Мехия… (каква дама беше станала бившата му гувернантка) жената на Влаха Раиса и… Мана. Филип се усмихва вътрешно. Бившата слугиня на баща му се беше превърнала в негова леля. Това ли имаха предвид, употребявайки израза „Ирония на съдбата“?
— Синът й прилича на нашия род — промълви той. — Здрав мъж и остър…
— Каза ли нещо, Филипе? — попита София.
— Не.
Филип върна погледа си на гостите, на „военния съвет“ на София. Смутен от майчините си еринии, брат му Константин стоеше с наведена глава. „Остарял е!“ — помисли той, прехвърляйки погледа си на Филип Ткон Македонец, единствения човек, оказал някакво влияние на покойния му баща. „Аз нося неговото име?“ Слабата, поизгърбена фигура на памакаристкия игумен средоточено слушаше тихите, припрени слова на Сокон Мехия.
— Къде криеш наемниците? — попита Константин. Облечен в маренго, силен, строен, но като че ли изнурен, брат му беше заприличал на човек, болен от агорофобия. Повече от час седяха наредени около ниската маса, а веднъж не беше вдигнал глава, неспокойният му поглед рееше по белите камъни на двора, ръката му не посягаше към виното.
— Държа ги под ключ в чифлика на Котленеца — Влаха отговори вместо майка му. — Ако желаеш да ги видиш, ще изпратя да ги викнат?
— Не, не… — гнусливо отвърна Константин. — В никакъв случай!
— Те са кучета — каза София, — нападат, когато ги насъскаш, и като всички кучета верни на този, който ги храни.
— До едно време, сестро — отново се обади едноръкият.
— Аз имам грижа за тях — Влаха отново се притече на помощ на господарката си, но над всички се извиси гласът на византиеца.
— Самадхи! Така индусите наричат просветлението, висшето осъзнаване, че живееш… Тогава твоите кучета, княгиньо, ще опознаят себе си и ще поискат своето.
— Влах — обади се Филип. — Утре сутрин да бъдат тук! Аз слагам ръка на тях!
Влаха кимна.
— Срещу кого ще ги насъскаш, Филипе? — започна Сокон Мехия, но младият син на Белия дявол го прекъсна грубо.
— Княз Филип! — натърти той. Настана тягостна тишина. Грузинецът пламна, лицето му изрази и учудване, и гняв, но положи усилия да възстанови спокойствието си и промълви тихо:
— Извинете, княз.
Филип стана и излезе от патиото. Прииждаха облаци. Щеше да вали. Дългите години на скитане, безкрайните нощувания на открито го бяха научили да познава времето по дребни неща: по листата на клена, по чашката на минзухара, по цвета на водната лилия, по крясъците на чапли и врани, по полета на сойката. Природата му вдъхваше субтилно суеверие, единствено тя. Филип княз Авалов не изпитваше уважение към който и да било смъртен, макар че в Скендера го върна бавно съзрял интерес към покойния му баща и смътно, неясно чувство към София… Разбира се, и смъртните присъди на Острова, и в стана на Валенщайн… Филип беше израснал, беше се превърнал в мислещ и действащ човек в Британия, сред найти и бардове, и ако побягна панически през Брайтън бийч в открито море, това не беше от дромомания. Всички бяха мъртви. И Дърмънд, и Хоукинс, и Мърдок, и другите… Днешната английска аристокрация беше сбирщина от шотландски, френски и датски рицари, подкрепили Кромуел за злато. За Филип вече нямаше място на Албион, а като че ли и никъде другаде по света. Дори да не беше смъртната присъда, която Валенщайн му беше издал за неизпълнение на заповед и дезертьорство, стана му, а и този на Густав Адолф навяваха скука, дворовете им приличаха повече на кабаретни салони, отколкото на рицарски биваци… На североизток Стефан Батори водеше война с диваците от Кримското хаганство… Кой знае за какво, като че ли за земите на Украйна. Оставаше Франция, но той започваше да забравя езика й, а и нямаше смисъл да влиза в Париж, преди да е сложил ръка на наследството си… И още нещо. Трябваше да прозре бащината си война с Отомания и война ли беше това, или пиратски набези? „Белия дявол спечели и съкровищата си, и славата си, а и титлата си за сметка на Османовите велможи!“ — каза Кърк Хоукинс в нощта преди Чарлс да атакува Кромуел при Строубери плейнс. Дърмънд беше поклатил глава: „Вангел воюваше за гордостта на своя народ!“ и думите му още кънтяха в главата на Филип.