— Защо си тук? — попита Марс.
— По пътя и аз си задавах този въпрос.
— Отговори ли си?
— От страх… От страх да не би някой да помисли, че ме е страх да застана пред тебе… Понятно ли ти е това чувство?
— Не — отново млъкнаха за дълго.
— Започваш войната на баща ни? — но това не беше въпрос и Марс не си направи труда да отговори. — Това е чужда война, Марс. И безсмислена. Човек може да освободи само онзи, който иска да бъде свободен. Българинът е роб и роб ще пукне! — Незаконороденият предпочете да мълчи. — Майка ми ти изпрати Наум Белиот. Оставих го да пази Зоя. — Отново никаква реакция. — Много ли ме мразиш, брат?
— Не. Това мислех, докато говореше… Никой не е успял да обясни живота.
— Не те разбирам?
— И аз не разбирам. Вие пораснахте с презрение към копелето на баща ви, аз с вина и бог знае какво още… Ти унищожи живота на родния си брат, стреля в коня ми… Аз ти отнех жената…
— Но освободи Вангел от плен и се готвиш да следваш заветите на Белия дявол. Тази война беше завещана на нас.
— Без значение — Марс вдигна очи. — Защо става така, Филипе, имаш ли някакво обяснение?
— Да… Ние разтроихме баща си. Константин наследи благородството му, аз страстта му към пътищата, но и вероломството на вуйчо си Менон, ти… — Спидер се усмихна. — Останалото го знаеш! Това е всичко. Кажи им да оседлаят Атаман.
Когато копитата на жребеца заглъхнаха, Марс потегли за Килия. Вдигна лек галоп, но колкото наближаваше, толкова се усилваше тревогата му. Когато скочи в двора, и от устата, и от стомаха на коня капеше кървава пяна.
— Зоя! — изкрещя той.
Зоя се появи с ужасено лице и ръце, полепнали в тесто.
— Какво има? — с разтреперан глас попита тя. — Случило ли се е нещо?
Марс прекоси двора с олекнала душа и обви ръце около раменете й. Зоя разбра, надигна се на пръсти и го целуна жадно, благодарно.
— Филип си отиде завинаги, скъпи.
— Докато е в Буджак, не мога да бъда спокоен! — каза той, взрян в очите й. Тогава чу гласа на Наум Белиот.
— Бъди спокоен, Марс! — каза наемникът. — Старата княгиня ми заповяда, появи ли се втори път в Килия, да го застрелям!
— Добре дошъл, Науме — Марс подаде ръка на бившия слуга на Паяка. — Тук си в своя дом… До края на живота си не мога да ти се отблагодаря за живота на Зоя!
Наум се усмихна.
— Отнасяш ли се човешки с мен, сметката ни ще е чиста.
20
— Как живееш, сине? — попита София.
— Мъча се да отгледам Вангел.
— Добре знаеш какво ме интересува?
— Друго не знам. — Константин обърна уморените си очи към езерото. — Защо те интересува?
— Аз съм майка, Константине. Страданията ти не са ми безразлични.
— Ти ли изтрови Бриджит и слугинята? — София кимна. — И Сокон още не ти е отрязал главата?
— Дължиш уважение на майка си и почитание! — гласът й звучеше отпуснато, чуваха се старчески хрипове, някакво свирене на дробовете, което сутрин и вечер се засилваше. — Тези жени трябваше да умрат! Мъжете им не ми искат обяснения, значи гледат на смъртта им като на необходимост.
Константин погледна майка си. Изпитваше отвращение към нея, но и някакъв страх, който никой друг не беше успял да му вдъхне. Нито Спидер, нито могъщите врагове на баща им.
— Каква е присъдата на Алика и кога смяташ да я изпълниш? Все пак тя е майка на сина ми?
— Ти ме мразиш, Константине.
— Отговори, дявол да те вземе! Имам право да знам какво очаква жена ми!
Старата княгиня се вдигна тежко, мина през патиото, излезе от къщата и тръгна към гроба на баща им. Константин я последва с ръце в джобовете и с нарастващ гняв в душата. „Ако посегне на Алика, ще я удуша с възглавницата й… Но каква компенсация ще бъде тя срещу младия живот на Алика!“
София се отпусна на плетения люлеещ се стол. Константин застана между нея и светлината. Разсъмваше се, пернатият свят свиреше и пееше в храстите, слънцето изплува от морето и освети един тих и мек ден в края на циганското лято.
— Отговори — кротко каза той. — Искам да знам, каква смърт замисляш за Алика?
— Никаква. Живейте в любов и разбирателство, правете деца… — горчива ирония кънтеше в гласа й, очите й бяха влажни и светеха гневно, но ръцете й не трепереха вече. Сега лежаха спокойно в скута. — Тази жена превърна в ад твоя живот, на тебе причини страдания, непоносими обиди за истинския мъж. Само ти имаш право да я съдиш, и аз, твоята майка, ти признавам това право!
— Имам ли честната ти дума, че никога, по никакъв повод няма да посегнеш на Алика?
— Имаш я. А сега се махай. Имам нужда да остана сама!